|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
117. ЛАЗАР И ГРОЗДАНКА
Том ІV: Митически песни
Имала й мама, имала й,
дур деветина синове,
една дъщеря Грозданка.
Грозданки дошле сгледници,
ама са много отдалеч,
от Приляпуу Загори.
Сетя я братя даваха,
даваха и придумваха,
пък майка й я не дава.
Брат й я Лазар най-дава,
най-дава и най предумва.
Лазар майка си предумва:
- Предай са, мамо, предай са,
Грозданка да си оженим
на Приляпуу Загори,
че са загорци богати
и ний сме братя дружина,
дружина дур деветина,
хем сме си хора кържии,
кържии и бъкържии;
ний ходим редом по света,
у Грозданкини ша идем -
по веднъш да идем на гости,
Грозданки ша си омръзним!
И майка им са й предала,
че си Грозданка ожени
на Приляпуу Загори.
Като Грозданка тръгваше,
тя на майка си думаше:
- Майно лю, стара майни ле,
аз оттук, мамо, чума тук!
Да си измори, измори
моите братя дружина,
дружина дур деветина,
и деветях ми булини!
Да ти останат, останат
до девет люлки писани,
в люлчици дребни дечица;
да къпиш, мамо, да къпиш,
да храниш, мамо, да гледаш,
доде ти, мамо, омръзне -
сама за чума да идеш,
да идеш, да я повикаш,
децата да си измори!
Като Грозданка излезе,
черната чума налезе.
Че си измори, измори
нейните братя дружина,
дружина дур деветина,
и деветях й булини;
току остали, остали
до девет люлки писани,
в люлчици дребни дечица.
Къпа ги майка й, кърпи ги,
храни ги майка й, гледа ги,
доде й веки омръзна.
Сама за чума отиде,
че на чумата думаше:
- Чумо льо, черна чумо льо,
ела дичата умори,
че мене ми са додея
да къпя, чумо, да кърпя,
да храня, чумо, да гледам!
И чумата си й отишла,
че си дечата измори,
сама майка й остана.
Сяка сутрина и вечер
на гробищата ходеше,
та им свещица палеше
и ги с тамян кадеше.
Лазарю свеща не пали,
нито го с тамян кадеше,
най го лютинко кълнеше:
- Лазаре, да са провалиш,
дето Грозданка ожени
на Приляпуу Загори!
То са й на Бога смилило,
Лазар са Богу моляше:
- Стори ма, Боже, преправи,
я дъските ми добър кон,
пък куклата ми на седло
и мене, Боже, жив челяк,
кончето да си възседна,
у Грозданкини да ида!
Стори го Господ, преправи,
я дъските му добър кон,
пък куклата му на седло
и него стори жив челяк.
Лазар от гроба излезе,
че си кончето възседна,
у Грозданкини отиде.
Като го й Грозданка видяла,
че го Грозданка посрещна
и тя му ръка цалуна.
Те му ръцете миришат
на мухъл, на бяла плесин.
Грозданка дума Лазари:
- Байне ле, бате Лазаре,
що ти ръцете миришат
на мухъл, на бяла плесин?
Лазар Грозданки думаше:
- Грозданке, сестро, Грозданке,
нови бъчови изпарих,
затуй ми ръцете миришат
на мухъл, на бяла плесин.
Хайде, Грозданке, със мене,
мама за тебе пруоди!
И Грозданка е станала,
че си детето задяна,
че й със Лазаря тръгнала.
Като през гора вървяха,
птичка в гората свиряше,
като свиряше, думаше:
- Де ми са й чуло, видяло
жива със мъртво да върви,
като Грозданка с Лазара?
Че са вървели, вървели,
до гробищата стигнаха.
Грозданка дума Лазаре:
- Байне ле, бате Лазаре,
що тъй са много гробове,
хем много, бати, хем нови?
Лазар Грозданки думаше:
- Грозданке, сестро, Грозданке,
черна са й чума сякнала,
млого са старци измрели,
затуй са млого гробове,
хем млого, сестро, хем нови.
Я върви, върви, Грозданке,
аз по-подиря ша остана!
Лазар си подир остана,
Лазар си в гроба налезе.
Че Грозданка отиде,
тя на вратата хлопаше,
като хлопаше, викаше:
- Майно лю, стара мамке ле,
стани ми, врата отори!
Майка й в къщи седеше,
тя на чумата думаше:
- Чумо льо, черна чумо льо,
не ти ли стигна, чумо льо,
моите девет синове,
беки и за мене ша додеш?
Грозданка дума майчи си:
- Майно лю, стара мамне ле,
аз не съм черната чума,
ами съм твойта Грозданка!
Батю ма Лазар доведе,
излез ма, мамо, посрешни!
Че е майка й излягла,
че си Грозданка посрешна.
Двете са живи фанали
и са са мъртви пуснали.
Еленско (СбНУ 27, с. 164).
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.01.2006
Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. ІV. Митически
песни. Съст. Михаил Арнаудов. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet,
2006.
Други публикации:
Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. ІV. Митически песни. Отбрал
и редактирал Михаил Арнаудов. София, 1961.
|