166. ЗАТОЧЕНИЕ НА БУНТОВНИЦИ

Том ІІІ: Исторически песни

Сипна си зора, зазори,
слънцето трепти, изгрява,
славея в гора запява,
Зара се с турци напълни,
даскал Стефана хванаха,
назад му ръце вързаха.
Стефаново либе Стоянка,
тя на Стефана думаше:
- Любе Стефане, Стефане,
тъй ли ни й било писано,
писано и орисано -
в неделя бели венчила,
в понделник жива раздяла?
Любе Стефане, Стефане,
дал имаш барем другари,
в тъмница да разговоряш?
Стефан Стоянка продума:
- Любе Стоянке, Стоянке,
не плачи, любе, не жали,
аз не съм, любе, самичък,
ние сме, любе, мнозина:
поп Минча Арабаджия,
Арабаджия - кювлията,
даскал Мирча Чирпанлията
и едно момче горненче,
на име го казват Узуна,
Гьорги Минчев от Хасково -
всички сме, любе, комити.
Като ги всички хванали,
всичките ги закарали
във пловдивските затвори,
затвори, тъмни зандани.
Всички като се събрали,
поп Минчо дума продума:
- Вий, попове и даскали,
вий, български комити,
ако вий книги имате,
трябва да ги изядете,
народ да не издадеме!
Кога книгите ядели
тъмничари ги видели
и на пашата казали.
Тогава паша повика
най-малкото, глупавото,
на име, холан, Узуна,
истиндак да го направи.
Като Узуна отиде,
паша му дума продума:
- Какво сте глава дигнали,
та сте по турци тръгнали?
Узуна на паша продума:
- Пашо ле, наш везирино,
ний не сме глава дигнали,
ала сме, пашо, станали
попове, още даскали,
народа да събудиме.
Годините са изпълнени -
петстотин двадесет и петт
искаме турчин да няма
от Бяло море до Черно!
Ако щеш ни, пашо, обеси,
братето ще ни останат,
ако и тях ти обесиш -
сродници ще ни останат,
пак това право ще търсят!
Нал са пашата замисли,
наведе глава надолу,
не можа да ги обеси.
Па ги пашата изпрати
във Стамбол града голяма
до султан Абдул Хамида,
той истиндак да ги прави
и той да си ги обеси.
Като са в Стамбол отишли,
султан ги истиндак направи,
но и той не ги обеси,
а ги султана осъди
далек във заточение,
чак доле в Диарбекира,
да се не видят, не чуят.
Отде се това научи
Никола Варналията,
Никола баш гемиджия.
той беше известен на царя:
царя то за турчин знаеше,
но той си беше българин.
Той си при царя отиде
и си на царя продума:
- Султане, Абдул Хамиде,
комитите предай на мене,
аз ще ги, царьо, закарам
далеко в заточение -
чак долу в Диарбекира,
да се не видят, не чуят!
И като познат на царя,
нему комити предаде.
Всички са с синджир вързали,
та на гимия качили.
Вървели, що са вървели,
кога сред море отишли,
поп Минчо дума продума:
- Вий, попове и даскали,
вие, български комити,
дето щем ние да идем
далеко в заточение,
да се не видим, не чуем,
но-добре ще е за нази,
в морето да се хвърлиме,
рибите да ни изядат.
Тогава се е обадил
Никола Варналията,
Никола Гемиджията.
Той на комити продума:
- Не се хвърляйте в морето,
аз съм народен българин
и аз за народа жаля!...
Той си гемия насочи,
вместо за Диарбекира
той на Одеса излезе -
Одеса, мила Русия,
одеското пристанище.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.07.2006
Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. ІІІ. Исторически песни. Съст. Христо Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. ІІІ. Исторически песни. Съст. Христо Вакарелски. София, 1961.