161. ОБЕСЕНИ ЗА ВЯРА

Том ІІІ: Исторически песни

Како е чудо станало
във Чирпан града голяма
със една жена довица
и с Кита клето сираче!
Китина стара майчица
зиме й дараци влакала,
лете е жътва жънала,
Кита си мома изхрани.
Па расна Кита, порасна,
хубава й мома станала,
нийде й няма хубостъ,
не в турци, нето в българи.
Китина стара майчица,
тя си на Кита думаше:
- Кито ле, една на мама,
недей са често пременяй,
недей са бели, ни черви,
не кичи китка на стърна,
тук седи, Кито, не ходи
на табашките тикири,
не оди ода да зимаш!
Мене ми ора казуват,
лоши ми думи принасят:
тебе са, Кито, канили
наште чирпански читаци,
проклети сербез табаци,
тебе от тикир да земат,
кадъна да та направат -
тебе щът да си потурчат.
Кита си майка не слуша,
облече сербез премяна,
набели и са начерви,
забоде китка на чело -
китката струва петстотин,
а сама Кита - хиляда.
Дръпнала й менци на рамо
през тази Узунчаршия,
отиде Кита за вода
на табашките тикири.
Табаци, турци сербези,
тия на тикир стояха,
вадени кожи перяха.
Като си Кита видяха,
едни си други думаха:
- Тъз Кита, мома българка,
бяла кадъна жа стани;
млого я време вардихме,
сама ни дойде на крака.
Я хайде Кита да фанем,
да фанем, да га заведем
във село, във Омуруво,
на омуровските бейове,
в омуровската джамия -
там Кита да си потурчим!
Бог да ги убий, порази;
турска й вяра проклета,
щом рекли и го сторили.
Кита са мома фанали
и га от тикир отнели
в Омурово га завели,
ка омуровските бейови,
в омуровската джамия...
Китина стара майчица,
като й хабер пристигна,
дето са Кита земали
тез чирпанските читаци,
проклети сербез табаци,
в Омурово га завели,
Китина стара майчица,
тя през чаршия тичаше,
бяла си коса скубеше,
пищеше и нареждаше:
- Кито ле, една на мама!
Като ти, Кито, хортувах,
защо ма, Кито, не слуша?
Майка й плаче, нарежда...
Еснафа, папукчийския,
в Рилски манастир отиват,
Рилски манастир "Свети Иван".
Най-напреж, холам, вървяха
Каба Иван папукчията
и Вълко бояджията,
напред еснафи вървяха,
ранени коне ездиха.
Вълко на Иван издума:
- Иване, ти мой аратлик,
какъв ми се глас изчува,
дали са й чиляк убило,
или са й къща обрало?
Иван на Вълко издума:
- Нето са й къща обрало,
нето са й човек убило,
наште чирпански читаци,
проклети сербез табаци,
Кита са мома увлекли,
в Омурово га завели,
на омуровските бейове,
в омуровската джамия,
там Кита да си изтурчат,
Кита кадъна жа става.
Щом зачу Вълко таз дума,
Вълко на Иван хортува:
- Че ние, Иване, тръгнъхме
на свети Иван да идем,
от манастир да са откажем,
хранени коне да върнем,
във Омурово да идем,
в омуровската джамия,
дано си Кита отървем,
щото е Кита българка -
вярата да си не издадем,
стига ни тази добрина,
стига ни и хартисва ни!
Хранени коне върнаха
и в Омурово отиват
в омуровската джамия.
Пуста омуровска джамия -
два боя й дувар градена,
порти й със два мажара!
Кита в джамия седеше,
цяло са й село събрало.
Кадъни, бели ханъми,
омуровските бейовки,
кадъни Кита мъчиха,
ръцете да й каносат,
косата да й шиклосат,
зелен фереджик да облече..
Кита си ясно пищеше,
зелен фереджик късаше
и га настрана фърляше,
плачеше и нареждаше:
"Бре Боже, бре мили Боже,
няма ли птица да мине,
на мама хабер да прата,
да доде мама, да види
в какви са ръце намирам?"
Още си Кита тва дума,
Вълко на Иван продума:
- Иване, ти мой аратлик,
ти имаш снага юнашка,
до дувар да си приближиш,
по тебе да са покача,
през дувар да са префърла,
портите да си отвора
във джамията да влейме.
Доде Вълко да издума,
Каба Иван папукчията
награби камък ирлия,
като портите удари
и ги с диреци изкърти,
и в джамията влязоха...
Как ги кадъни видяха,
голяма врява дигнаха:
де са е чуло, видяло
българин тука да доди,
в нашта джамия да влезе?
Каба Иван папукчията
и Вълко бояджията,
те ги с юмруци бияха,
настрана ги махкаха.
Кита от джамия вземаха
и га на коня качиха,
към Чирпан Кита водяха.
Омуровските бейови
хранени коне ездиха,
по пътя да ги настигнат,
Кита българка да зимат.
Каба Иван папукчията,
той си на Вълко думаше:
- По-бърже коня да караш
и здраво Кита да държиш,
да не би от кон да падне!
Аз назад ша са повърна,
тези ми мръснл кучета
чак в село жа ги загона!..
Вълко си коня караше
и здраво Кита държеше;
Иван си коня повърна,
налапа ножа в устата,
изтегли чифте пищови.
Омуровските бейови
назад конете обърнаха,
към Омурово бягаха...
Кита във Чирпан завели,
във Станимака пратили,
там Кита да си изкрият...
Турска е вяра проклета,
турците каил не стават
българи горни да бъдат,
лъжовен ферман писаха
и га до нара пратиха:
"Аман сме, царю, викнали
от двама грозни българи -
Каба Иван папукчията
и Вълко бояджията!
Имаш ли хабер, нямаш ли,
от нази човек убиха,
от тойте бели низами
от хаскоските табури?
Царя си ферман четеше,
царски илам издаде,
във Урумиле изпрати,
във Чирпан града голяма,
Каба Иван да си уловят
и Вълко бояджията -
да фанат, да ги обесат.
Па са ги турци фанали
през великата неделя,
на великия четвъртък.
Старите ора отиват,
бабите с дребни дечица,
да земат комка й нахура,
да прават ден Великден...
Каба Иван папукчията
и Вълко бояджията
назад им ръце вързани
и към бесило ги караха.
Вълко на Иван думаше.
- Иване, ти мой аратлик.
сичките ора отиват
комка й нахура да земат,
да прават дена Великден,
червени яйца да сменят,
за нас бесило сковават,
нази ще да си обесат.
Иван на Вълко продума:
- Нека на, Вълко, обесат.
Нали за вяра жа бъде -
до нявга да ни споминат
и певци песни да пеят,
че сме народни българи.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.07.2006
Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. ІІІ. Исторически песни. Съст. Христо Вакарелски. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. ІІІ. Исторически песни. Съст. Христо Вакарелски. София, 1961.