66. ЗЛАТАН ВОЙВОДА - КОКАРЧООГЛУ

Том ІІ: Хайдушки песни

Дамян на Златя думаше:
- Златьо ле, Кокарчооглу,
Златьо ле, мой побратиме!
Я хайде, Златьо, да идем
по Тунджа река весела
и пресна риба да ловим,
па да я, Златьо, занесем
на Лъженският панаир,
да едем, Златьо, да пием,
момите да погледаме,
с момците да са поборим!
Златьо Дамяну думаше:
- Дамяне, мой побратиме!
Доста сме събор гледале,
доста сме моми любиле,
без назе събор не е бил
без назе сватба не става,
се ходим вино да пием
и борба да са бориме!
Дамяне, мой побратиме!
Мене ма вика султанът,
султанът Пандаклийският,
негов пехливан да бъда.
Дамян на Златя думаше:
- Златьо ле, мой побратиме,
това е добро за тебе:
добри щеш коне да яздиш,
добри щеш пушки да носиш!
Златьо Дамяну думаше:
- Дамяне, мой побратиме,
яздил съм добри атове,
носил съм пушки хубави -
насити ми са сърцето.
Ех, гиди Стара планина!
Дорде е Стара планина,
на турчин не са покланям!
Сега съм, брайно, намислил
да сбера млади юнаци,
па на планина да ида,
читашки глави да сека.
Па събра Златьо дружина
и на планина отиде.
Никой не смее да тръгне
Златя войвода да гони.
Прочу са Златьо войвода,
де види турци - коли ги,
де види хазна - зема я!
Турци са хитри, разумни,
много са пари обрекле
на Маня, на издайникът,
на Христа негов побратим,
ако си Златя убият.
Скришом са наговориха
при Златя да си отидат,
хайдуци да са запишат.
Станаха и отидоха,
па са на Златя молеха
в дружина да ги прибере.
Златьо са чуди и мае
дали ги земе в дружина;
я Петърчо му думаше:
- Златьо ле, стара войводо!
Моли та сичка дружина,
да ги направиш другари,
че немат какво да ядат,
от сиротинство умират.
Златьо дружини думаше;
- Дружино вярно събрана!
Азе им вяра не хващам,
ама ща да ги прибера,
хатърът да ви направа.
Ама ща да ви заръчам,
да ги пазите ден и нощ,
да ги гледате що прават.
Прибра ги Златьо войвода,
па си дружина поведе
по Средня гора хубава,
по тие сенки дебели.
Златьо е хванал двамина,
двамина турци кръвници,
па на дружина думаше:
- Дружино вярно събрана!
Вие турците вардете,
а аз ща с Христа да ида.
на Филибешки пътьове
да си улова ходжата,
ходжата Ламбатларската.
Кога си Златьо замина,
Маньо дружина предума,
донесе вино, ракия,
па си юнаци напои:
на турци ръце отвърза,
па си хайдуци изклаха.
Турци по села викаха,
па си потеря сбираха,
а Златьо чека ходжата,
да мине да го улови
само с двамина другари -
един е Христо издайник!
Събрала са е потеря
петстотин турски сегмене,
петстотин турски низаме,
петстотин черни татаре,
та па си Златя загради
в една ми ситна шумица.
Мано отдалеч повика:
- Я ела, Христо, при мене!
Христо на Златя думаше:
- Пусни ма, Златьо, да ида
при моят верен побратим.
Златьо ятаган извади,
та па на Христа думаше:
- Твойта е прошка ятаган -
Па му главата отряза
Потеря пушки хвъргаше,
дано си Златя убие.
Убила му е другарът -
остана Златьо, Златьо ле,
остана Златьо самичек.
Брани са Златьо юнашки
от пладня до икиндия:
дванайсет мъртви обори,
тринайсет рани отвори.
Потеря ми са поплаши,
па между себе говори:
- Хайдете да го оставим!
Проклети Мано повика:
- Не бива да го оставим,
той е довършил фишеци!
Това е било истина.
Златьо си бръкна в чантата,
извади барут из нея
и си пушката напълни;
ала е искра паднала,
пред юнак барут запали,
на юнак очи изгори!
Златьо високо извика:
- Проклети сахат настана,
не мога с пушка да трепа,
не мога Мана да ниша -
без очи юнак не може!
Па си извади ятаган
и на потеря нападна.
Тогаз си викна с ясен глас:
- Я ела, Мано проклети,
я ела, Мано, при мене!
Златьо сегмене сечеше
с кървава пяна вов уста,
с страшен ятаган вав ръка;
а сегмене го биеха
с едри и ситни камане.
Тогаз ми Златьо извикал:
- Проклет бил онзи войвода,
кой слуша проста дружина
и неверници не коли!
Па падна Златьо на земя
и от душа са отдели.
Българе сълзи ронеха
и Мана страшно кълнеха:
"Проклет бил Мано кървави,
че ни издаде юнакът!"

Бележка на съставителя (Осинин): "Злати войвода, по прякор Кокарчооглу, е хайдутувал през края на XVIII и началото на XIX в. Родил се е в Сливен, в квартала Клуцохор между 1750 и 1760. По занаят бил хлебар. Бил рядко висок и пъргав, прескачал с върлина копа сено. Веднъж срещнати турци се подиграли с него, той ги насякъл с брадва и хванал гората. Това ще е било между 1775-1780. Хайдутуването си започнал с обиране на турската поща в Джендем дере над Сливен. Бил е известно време на работа при черкешлийския султан. Пандаклийският султан поканил Злати за пехливанин, но той отказал и предпочел пак да хване планината. Действувал е най-вече единично. Големите пакости, които причинявал на турците, принудили последните да вземат решителни мерки за залавянето му. Загинал е в бой с голяма потеря при една рекичка между Сливен и Нова Загора. Тая рекичка е била наречена Кокарчова. На мястото на убийството е била направена чешма, която, подновена, съществува и днес. Загинал е през - 1810 (Табаков, с. 32-37). Някои смесват Злати Кокарчооглу със Злати Буюклията. Очевидно, това са две различни лица."

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.01.2006
Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. ІІ. Хайдушки песни. Съст. Димитър Осинин. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. ІІ. Хайдушки песни. Отбрал и редактирал Димитър Осинин. София, 1961.