44. СТОЯН И ДРУЖИНАТА МУ

Том ІІ: Хайдушки песни

Стоене млада войводо,
Стоене младо юначе!
Расте Стоян, че порасте,
че стана Стоян войвода
на седемдесе юнака,
на седемдесе и седем.
Ходиха, къко ходиха
из тази Стара планина,
из този Доспат балкана -
един ми делник-понделник
Стоян дружина думаше:
- Ой ми ва вази, юнаци,
дор седемдесе юнака,
дор седемдесе и седем,
вяра и клетва да сторим,
който са болен разболи,
поредом ша го гледаме,
на ръце ша го носиме,
както го мама носила
девят месеца на сърце,
до три години на ръце.
Ходиха, къко ходиха,
земаха, къко земаха,
Стоян дружина пак дума:
- Дружина вярна, сговорна,
мен ми са вече додея,
млада войвода да бъда,
хайде байрак да забием:
който байрака прескочи,
той ша си стане войвода
на седемдесе юнака,
на седемдесе и седем,
на парите ни хазнатар, -
Че си байрака забиха;
ни йдин се никой не нае,
байрака да си прескочи -
Стоян си скоком подскочи
и си байрака прескочи"
Че стана Стоян войвода,
че стана нова войвода
на седемдесе юнака,
на, седемдесе й седем,
на парите им хазнатар.
Задигна Стоян байрака,
че си дружина поведе
из тази Рила планина,
из този Доспат балкана,
из тез дълбоки долове,
из тез високи рътове,
през тези дръве високи,
по тази трева зелена,
из тази вода студена.
Че си ги Стоян заведе
навръх на Стара планина,
на таз Хайдушка равнина.
Слънцето веке залезе,
синките лежат и си спят,
само си Стоян не заспа:
клета го глава заболя,
люта го треска утреса.
Че ми са Стоян разболя,
разболя, легна да лежи.
Дружина думат Стоени:
- Стоене, млада войвода,
от вето време останал,
вчера байрака прескочи,
весял си беше, Стоене,
днеска са болян разболя,
разболя, легна да лежиш -
къко ша праим, Стоейе,
без тебе, млада войвода?
Че го на ръце дигнаха,
като агънце гергьовско,
като пилянце петровско.
Носиха, що го носиха,
гледаха, що го гледаха,
от добър ден от Великдян
до други ден до Илиндян
Нийде си нищо не обраха,
ни басканлък направиха,
голи и боси тръгнах,
жедни, гладни огладняха.
Дружина думат Ивана:
- Иване, братко Иване,
Иване кардаш и йолдаш,
хатър да не ти остане,
брата ти ша го оставим
на тази Стара планина, -
под тези дръве високи,
въз тези бистри извори:
нам ни са веке додея,
додея и ни омръзна,
брата ти да го носиме,
на ръце да го носиме,
поредом да го гледаме;
нийде си нищо не обрахме,
ни баскъйлък направихме,
голи и боси тръгнахме,
жедни, гладни огладняхме.
Иван дружина думаше:
- Ой ми ва вази, дружина,
дружина вярна, сговорна,
ни сме са верно заклели,
не трябва да го оставим,
че щът го турци намери,
Стояна ша си измъчат
Стояна, наша войвода.
Ви сте го много носили,
йоще го малко носете
до Карнобатска кория.
Там си, дружина, имаме
бащини нивя големи,
бащини нивя сеяни
с хубава желта пшеница,
сред ниви дърво високо,
под дърво студен кладянец -
там ша го него оставим;
ша доде време за жътва,
Стояна ша си намерят,
Стояна ша си приберът.
Че го дружина послуша,
че си Стояна носиха
до Карнобатски кории,
че там си го оставиха
в нива под дърво високо,
въз студен бистър кладянец.
Синка дружина плачеше
и на Стояна думаше:
- Стоене, наша войвода,
от вето време останал,
прости ни, прости, Стоене,
дето са клетва заклехме,
заклехме, не изпълнихме.
Стоян си нищо не рече,
най си ги жално погледна,
със десна ръка помаха:
- Да ви е просто, дружина!
Ходете, къде ходите,
и пак за мене мислете,
и пак за мене слушайте,
и пак си мене търсете.
Че го дружина остави,
че си дружина замина.
Мина са, къко са мина,
малко са много не мина,
додоха ниви да женат
негова стара майчица,
негова мила сестрица,
Женаха, къко женаха,
седнаха да си починат
Стоян си с ръка помаха.
Отде я видя мама му
и на Станчица думаше:
- Станчице, мила Станчице,
ази си ръка съгледах,
на батя ти, мъри, Стояна.
Ти имаш сърце юнашко,
като батя, си Стояна,
на йдно сте сърце лежали,
една ва й майка родила,
една ва й майка ранили,
еднаква гозба сте йели;
запаши сабя френгия,
затъкни кобур пищови,
задигни пушка бойлия,
че иди, джанъм, че иди,
че виж коя е таз ръка:
дали й на батя ти Стояна,
или е ръка хайдушка.
Припаса сабя френгия,
затъкна кобур пищови,
нарамчи пушка бойлия,
че до дървото отиде,
потегли пушка бойлия,
потегли пушка и гръмна;
не можа да го удари.
Стоян са ясно провикна:
- Станчице, сестро Станчице,
що гърмиш, сестро, що гърмиш,
не съм си ази хайдутин,
ами съм батьо ти Стоян.
Станчица дума Стоени:
- Батьо льо, батьо Стоене,
що лежиш, братко, сред нива,
сред нива до студен кладянец?
Че куршум ли та удари,
че сабя ли та посече?
Стоян Станчици думаше:
- Сестро льо, сестро Станчице,
нито ма куршум удари,
нито ма сабя съсече,
най съм си аз урочасал.
Я иди, сестро, я иди,
я иди кажи на мама,
да доде да ма земете,
у дома да ма зансете,
във наште изби дълбоки,
да си ма там поцерите,
дано са ази предигна,
предигна още оздравям.
Станчица дума Стоени:
- Стоене, братко Стоене,
защо на мама да казвам,
доде съм ази въз тебе?
Че си го Станка дигнала,
на ръце си го понесла,
като агънце гергьовско,
като пилянце петровско,
кът дете, кът пеленаче.
Че го занесе, занесе
в техните изби дълбоки,
дълбоки изби, шъроки,
с прясно го й мляко поила,
с клъсти агънца хранила
Лежал е Стоян, що лежал,
лежал е Стоян що болял,
че хвана да си оздравя.
Стоян в избата хортува,
Стоян на Станка викаше:
- Сестро льо, сестро Станчице,
я ми сабята донеси,
да са на сабя нагледам,
че аз ша веке да умра.
Мама му слуша отвънка,
когато влезе майка му,
Стоян си вика и плаче:
- Майно льо, стара майно льо,
не си ли чула, разбрала,
че аз ша, мале, да умра,
да умра и да загина?
Я стани, мамо, я стани,
че ми сабята донеси,
сабята френгияната,
сабята дамаскалия,
на живот да я погледна,
погледна, да са нагледам,
че кога, мале, аз умра,
аз умра, мале, загина,
за нея мъчно да не ми й.
Стана мама му, отиде,
че му сабята донесе,
сабята френгияната,
сабята дамаскалия,
на стената я закачи,
до главата му покачи.
Кът си мама му излезе,
че стана Стоян, че стана,
че си сабята откачи,
че си сабята изтегли
и на сабята думаше:
- Де гиди, сабя, де гиди,
ах гиди, сабя хубава,
девят години ей стана,
откак не съм та опасал.
А че си Стоян запаса,
запаса сабя френгия,
френгия сабя, дамаска,
замръкна Стоян в избата,
замръкна, а не осъмна.
Първи са петли пропели,
Стоян от изба избяга,
та че си Стоян излезе
на тази божа поляна,
на тази Стара планина,
под тез дървета високи,
под тези листи шъроки.
Стоян на гора думаше:
- Де гиди, горо зелена,
де гиди, Стара планина,
девят години ей стана,
от тебе, горо, кък бягам,
кък бягам, горо, крия са.
Оздравях веке, оздравях,
оздравях, горо зелена,
оздравях, Стара планина.
Кажи ми, горо, не лъжи:
има ли из теб юнаци,
из тебе, горо, ходят ли,
байрак из тебе носят ли?
Мож ли ми каза, горо льо,
де ми са моите юнаци,
де ми е мойта дружина?
Гора си нищо не дума,
студен си вятър повея,
пламък в небеса дигаше.
Че тръгна Стоян, потегли,
потегли Стоян, отиде
на висок баир Бакаджик,
отдет са пламък дигаше.
Стоян ги има юнаци,
Стоян ги мисли дружина,
пък то са биле овчари,
овчари сички беглишки,
Клъсто му агне заклаха,
заклаха и опекоха,
че седна Стоян да яде,
да яде Стоян, да пие.
Като си Стоян поеде,
че на овчари думаше:
- Ой ми ва вази, овчари,
има ли нейде юнаци,
юнаци тука да ходят
из тази Стара планина?
Овчари думат Стоени:
- Стоене, стара войводо,
от вето време останал,
тъдези ходят юнаци,
дор седемдесе юнака,
дор седемдесе и седем,
ала си нямат войвода:
синките голи и боси.
Стоян овчари пак дума:
- Ой ми ва вази, овчари,
какъв ви й вази гичимът,
какъв ви й вази живота?
Овчари думат Стоени:
- Стоене, стара войвода,
като ни питаш, да кажем,
правото да ти обадим,
от тебе лъжа не бива,
от тебе скритом не бива.
Стоене, стара войводо,
откък са, Стоене, загуби,
рахат от турци нямаме:
секи ден гости тук идат,
остри ножове си въртят,
агнета да им печеме,
ракия да заливаме,
невясти да им търсиме,
невясти, млади девойки;
на гърди турят вериги,
вериги нагорещени;
тук няма млади юнаци,
дружина вярна, сговорна,
на турци страха да дадат.
Снощи кехая викаше
в голямо село Бакаджик:
бея си има миджия,
миджия нивя ша земе,
да иде мало й голямо
нивята да му пожене;
който не рачи да иде,
главата ша му отрежат,
като на агне гергьовско,
като на пиле петровско.
Стоян си нищо не рече,
Стоян си ниско хортува:
- Де гиди, турци, де гиди,
де гиди вяра лошава,
де гиди млади бейове -
нали си веке оздравях,
сега щем хесап гледаме.
Че си са Стоян умълча,
да види Стоян, да види,
да види Стоян, да чуе,
тук близо ли са юнаци,
юнаци първа дружина.
Нийде са нищо не чува.
Само ми огън гореше
във Еленските боази,
Стоян са ясно провикна:
- Ой ми ва вази, дружина,
дружина първа, сговорна,
дали сте, джанъм, дружина,
или сте страшна потеря?
Кък си го Иван, бре, зачу,
Иван на крака подскочи
и на. дружина думаше:
- Дружина вярна, сговорна,
слушайте, позаслушайте
що ми са гласец позачу,
мяза на батя Стояна!
Доде си Стоян повтори,
Иван с дружина довтаса,
Синките голи и боси,
дигнали пушки бойлии,
пушки на голи рамене
на голи гърди пищови,
на голи кълки, паласки,
Стоян ги вярно попита:
- Ой ми ва вази, дружина,
дружина вярна, сговорна,
какво й туй нещо от вази,
що толкоз сте оголели,
що толкоз сте обосели
хич обир ли не обрахте,
някой бей не фанахте ли?
Синките викат и плачат:
- Ой ми та тебе, Стоене,
Стоене, стара войвода,
от вето време останал -
овце без овчар ходят ли,
без войвода обир бива ли?
Стоян дружина думаше:
- Ой ми ва вази, дружина,
не бой са, не бой, дружина,
седнете първом да ядем,
да ядем още да пием,
подиря обир ша правим.
Снощи кехая викала
в голямо село Бакаджик,
бейо си имал миджия,
да иде мало й голямо
нивята да му поженат,
който не рачи да иде,
главата ша му отреже.
Йежте, дружина, и пийте,
че щем, дружина, да идем
ний бея да си уловим;
ако го него фанеме,
с имане ша ва заровя.
Ядоха, къко ядоха,
Че пиха, къко си пиха,
Стоян дружина поведе,
поведе бея да лови.
Бея си събра миджия,
от девят села жетвари,
се млади булки, невясти,
невясти, млади девойки.
Бея си седи сред нива,
сред нива под зелен чадър,
дълъг си чубук пиеше,
до три му моми седяха,
седяха диван стояха:
една му косми чешъше,
друга му хоро играе,
третя му чеша залива.
До него седят сеймени,
до триста млади сеймени,
прави им пушки стояха,
не дават птиче да фръкне,
камо ли чиляк да мине,
Стоян в ормана седеше,
Стоян от орман гледаше:
не са наема да иде,
до бея да са приближи,
приближи, да го улови.
Слънцето стана на пладня,
бея си легна, та заспа.
Стоян дружина думаше:
- Ой ми ва вази, дружина,
дружина вярна, сговорна,
кой от вас ша са наеме,
сред нива да си отиде,
по корема си да пълзи,
като меченце да реве,
дано са махнат сеймени,
дано отидат сеймени,
меченце в нива да дирят.
Ни йдин са никой не нае,
сред нива да си отиде,
по корема си да пълзи,
като меченце да реве.
Нае са Стоян, Стоене,
че си във нива отиде,
по корема си запълзя,
като меченце зарева
Кък го зачуха сеймени,
до триста млади сеймени,
че бея си оставиха,
тръгнаха мече да дирят
Стоян си дебом издебна,
право въз бея отиде,
та че си бея улови,
та че го грабна на ръце,
като агънце гергьовско,
като пилянце петровско.
Та че си Стоян побягна
на тази Стара планина,
на таз Хайдушка равнина
и на дружина думаше:
- Ой ми ва вази, дружина,
дружина, гола дружина,
дръжте го яко, дружина,
бея ще да ви облече.
Че седна Стоян да яде,
да яде Стоян, да пие:
печено агне ядеше,
печено агне гергьовско,
руйно си вино пиеше,
руйно вино тригодишно.
Бея му диван седеше,
штъкляна чеша държеше
и си му вино залива.
Като са Стоян найеде,
найеде Стоян и напи,
той си на бея думаше:
- Ой ми та тебе бре, бейо,
я хайде да ми поиграш,
да видим, бейо, да видим,
тоз занаят научи ли,
като ти толкоз играха
онези млади невясти,
седнете първом да ядем,
невясти, млади девойки?
Бея си нищо не дума,
бея на кьочек заигра.
Де гиди, бея, де гиди,
де гиди, мечка дебела,
де гиди, прасе раняно -
не може да са превива,
не може снага да чупи,
не може пръсти да щрака.
Стоян на бея думаше:
- Де гиди, бейо, де гиди,
де гиди, мечка дебела,
де гиди, прасе раняно,
хубаво снага извивай,
извивай йоще пречупвай,
хубаво пръсти си щракай!
Бея Стоени думаше:
- Ой ми та тебе, Стоене,
Стоене, млада войвода,
искай ми, джанъм, искай ми,
искай ми, къкото искаш -
само недей ма затрива.
Искаш ли дребно дукато -
дребно дукато да ти дам,
кога на сватба отидеш,
на млади булки да качиш,
на млади булки, невясти,
невясти, млади девойки;
искаш ли, джанъм, искаш ли,
искаш ли бели грошове,
искаш ли желти жълтици -
бели грошове да ти дам,
бели грошове, жълтици.
Стоян на бея думаше:
- Ой ми та тебе бре, бейо,
я дай ми, бейо, я дай ми,
я дай ми маджар жълтици!
Та че ги бея поведе,
поведе и ги заведе
във сливнянските боази,
старо имане отрови,
се маджар желти жълтици.
Стоян са ясно провикна:
- Ой ми ва вази, дружина,
дружина, гола дружина,
земайте, гола дружина,
кой колкот може да носи.
Колкот имане остане,
ази ша да го заровя,
белки щът фана и мене -
ша давам тежко имане,
ша давам да са отърва,
отърва да са изплатя.

Бележка на съставителя (Осинин): "Данни за тоя Стоян няма. Явно е, че е от Търновско и че принадлежа към старите войводи - "от вето време останал". Може да се предполага, че е живял към края на XVII век и е свързан с Търновското въстание от 1686. Песента представлява интерес с цялостната картина на живота на хайдутите във връзка с положението на народа."

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.01.2006
Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. ІІ. Хайдушки песни. Съст. Димитър Осинин. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. ІІ. Хайдушки песни. Отбрал и редактирал Димитър Осинин. София, 1961.