147. ЯНКУЛ И БОГОЯ

Том ІІ: Хайдушки песни

Сабрале са се, набрале
на тая хладна механа
кой с братец, кой с побратимец,
кой с сестра, кой с посестрима.
Янкул си нема никого,
ни братец, ни побратимец,
ни сестра, ни посестрима.
Той на дружина думаше:
- Дружино верна, сговорна,
сладко да ви е едене,
пивко да ви е пиене,
мене ми изин удайте
до дома малко да ида.
Че си у дома отиде
и на майка си думаше:
- Мале ле, стара майчице,
нещо ща да та попитам:
немам ли нейде някого,
я братец, я побратимец,
я сестра, я посестрима?
Майка Янкулу думаше:
- Синко Янкуле, Янкуле,
ти имаш братец Богоя,
отколе време забягнал
в зелена гора с хайдути;
сега девета година
назад са не е повърнал.
Янкул майци си продума:
- Мамо ле, стара майчице,
азе ща, мамо, да ида
братец Богоя да търса,
дано го, мамо, намера
да ти го, мамо, доведа.
Па стана Янкул, па стана,
та стегна конче хранено,
с руйно го вино напои,
със бял го ориз назоби
и на майка си продума:
- Мамо ле, стара майчице,
я дай ми таржик със стрели.
Мама Янкулу думаше:
- Синко Янкуле, Янкуле,
не ходи, синко, не ходи,
че го е мама жалила
досега девет години
и теб ли майка да жали,
да жали, да не прежали?
Па стана Янкул, отиде,
братец Богоя да търси.
През девет села премина,
кога в десето да иде,
мина си поле широко,
настана гора зелена,
то му са дрямка додряма
през тая гора зелена,
та викна Янкул, та запя,
дрямакта да си разтури.
Тамо седеше Богоя
със седемдесет юнаци,
със седемдесет и седем:
вакли агнета ядеха,
руйно си вино пиеха.
Кога си зачу Богоя
Янкуловите гласове,
той на дружина думаше:
- Ей си ви вазе, дружина,
ей сега девет години,
как сме си в гора зелена,
не смее птичка да фръкне,
нежели човек да мине.
Хайде, дружина, идете,
та кръст пътища хванете,
та да си него стигнете,
не бийте го, ни карайте,
пр мене го доведете,
да си го азе попитам,
дали е юнак над юнак,
или е някой луд-пиян!
И дружина го послуша,
на кръст пътища хванали,
при Янкула си отишли.
Като ги Янкул съгледа,
той си от коня отседна,
па си таржика разпаса,
закачи Янкула хвърга;
кога си стрели хвъргаше,
тежки лешове падаха.
От седемдесет дружина,
от седемдесет и седем,
саде бе един останал.
Той са на Янкул молеше:
- Холан, незнайно юначе,
саде ма мене остави,
че съм си един у майка,
един съм и погоден съм.
И Янкулу си домиля,
та си го Янкул остави.
А той са назад повърна,
та при Богоя отиде,
па на Богоя думаше:
- Богоя, страшна войводо,
не ми е бил луд и пиян,
ави е юнак над юнак.
Закачи стрели да фърга,
като си стрели фъргаше,
тежки лешове падаха.
От седемдесет дружина,
от седемдесет и седем
саде си азе останах,
и то са азе измолих
и дойдох да ти обада.
А Богоя са ядоса,
зима си сабя френгия,
па при Янкула отиде,
та са с Янкула хванале,
мало са нещо бориле,
цели ми три дни и нощи.
Янкул Богоя повали,
а Богоя му продума:
- Холан, незнайно юначе,
я си погледин нагоре,
да видиш що е станало.
Янкул нагоре погледна,
Богой извади ноженце,
удари Янкул в сърцето.
Янкул си викна, заплака:
- Не ми ли майка заръча:
не ходи, синко, не ходи
брата Богоя да търсиш,
че го е мама жалила
досега девет години
и теб ли майка да жали,
да жали, да не прежали?
Като си зачу Богоя,
той си повърна ноженце,
та са в сърцето прободе
и си из гърло продума:
- Лежи, Янкуле, да лежим,
майка ни двама да жали,
да жали, да не прежали.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.01.2006
Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. ІІ. Хайдушки песни. Съст. Димитър Осинин. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. ІІ. Хайдушки песни. Отбрал и редактирал Димитър Осинин. София, 1961.