125. ВЪЛЧАН И СТАЙКО

Том ІІ: Хайдушки песни

Де са е чуло-видяло
сред лято слана да падне
на ден на личен Петровден.
Голяма пакост направи:
изгори слана, попари
зелена гора листето
и на лозята шумата,
широко поле тревата.
Гора юнаци юстанаха,
ай гиди Вълчан войвода
със седемдесет момчета,
със седемдесет и седем,
при него Стайко байрактар.
Де гиди Вълчан войвода,
той на момчета думаше:
- Момчета, мои юнаци,
се сте гергьовски лалета,
като гората почерня,
като полето погрозня,
къко щем, кардаш, да правим,
къде хайдути жда одим?
Ай гиди Стайко байрактар,
той си на Вълчан думаше:
- Вълчане, наша войводо,
я мълчи, дума не думай,
язък е холам за тебе,
дето та хора казуват,
че ти си мечка щръвница -
тва ли са тъжиш, кахъриш,
и тва ли да та науча?
Изваждай златно огледало,
наред момчета нареждай,
един ги по йдин изглеждай:
кой носи лице моминско,
кой върви женско вървене,
сърцето да му й юнашко -
него щем булка да сторим;
кой има тънки мустаки -
него ще момък да сторим,
момците - зълви, девери.
Аз ща в София да ида,
барут, куршуни жда зема,
жда купа бело белило
и това турско чървило,
жда фана коля с кирия,
тежка ще сватба да сторим
и през София да минем,
срещната гора да идем.
Щом рекли, и го сторили.
Ай гиди Вълчан войвода,
той бръкна в куюн джобове,
извади златно огледало,
наред юнаци огледа:
ай гиди Стайко байрактар -
той върви женско вървене,
той има лице моминско,
а му й сърцето юнашко -
Стайко са булка сторили.
Самси са Вълчан огледа:
той има тънки мустаки -
Вълчан са момък престори.
Стайко София отиде,
назема барут, куршуни,
па купи бело белило
и това турско чървило,
закупи коля с кирия -
тежка са сватба дигнали,
през сряд София минуват,
из софийските улици.
Изляло мало й голямо
сред лято сватба да гледат:
бабите с патериците,
булките с деца с люлките.
Бабите клетва кълняха:
"Да са провали, проседне,
която й тази майчица,
дето си й чедо пуснала
сред лято сватба да прави!"
Зълвите хоро играят,
софишки млади девойки
и тям са хоро хареса,
спуснали и са фанали
на хоро да си пойграят.
Една са друга погляват
и си със очи намигат:
"Какви са зълви, девери,
не носат ръце момински,
я хим ръцете юнашки -
де фанат, лесно не пущат!"
Никой си сватба не позна.
Бог да убие, порази,
насреща им са зададе
едно ми черно харапче,
харапче мирно не стои,
то се със булка подигра,
чървено було дръпнало,
Стайко в лицето видяло,
видяло и го познало.
Напреж са й сватба загнало,
право при паша излезе
и си на паша думаше:
- Хай гиди паша софийска,
имаш ли хабер, нямаш ли,
до царя жда та докажа -
ти ли хайдути разпущаш
из градовете да ходят,
хайдучка сватба да правят?
Я излез, паша, поглеай
тозика Вълчан войвода,
при него Стайко байрактар:
Стойко са булка присторил,
а Вълчан младоженека,
през сряд София минуват,
никой немой да ги познай.
Тогаз са паша провикна:
- Гавази, царски лиенти,
по-скоро, холан, вървете,
сватба на пътя срещнете,
сватбата да си възпрете,
булката още момъка
скоро при мене до додат.
Гавази, царски лиенти,
на пътя сватба срещнаха
и на сватбата думаха:
- Кумове, стари сватове,
в София хадет имаме,
де да е сватба да стане,
булката още момъка,
че тий при паша да ходят.
Ай гиди Стайко байрактар,
подигна було чървено,
Вълчан във лице погледна,
с дясно му око намигна:
"Я хайде, холан, двамата
ний щем при паша да идем,
юнаци след нас да вървът,
пашови двори да вържат."
Двамата напреш тръгнали
и при пашата отиват.
Гавази, царски лиенти,
че тий са с булка къшмерят,
паша на булка продума:
- Булче ле, младо зелено,
подигни було чървено,
ръката да ми цалунеш,
от мене бакшиш да земе
една ми жълта жълтица.
Булка под було продума:
- Продавай, паша, мълчене,
мълчене още говейне!
И вий си хадет имате,
та го в София правите,
и ний си закон имаме
от деди й баби предаден:
дорде са булка не венчей,
було от глава не дига,
никого в очи не гледа.
Доде са булка не прости
не от кум, не от побащим,
от зълви и от девери -
никому дума не дума.
Пашата дума продума:
- Щеш не щеш, було ща дигаш!
Булката тогав продума:
- И аз ща було да дигна,
ама ти пишман ще станеш.
Със лява ръка посягна,
паша за глава улови,
изтегли сабля френгия.
Пашата му са молеше:
- Ей гиди Стайко байрактар,
недей ми глава отзимай,
аз имам бяла кадъна,
тебе ще да га харижа.
Стайко на паша продума:
- Аз не ща бяла кадъна,
аз имам бяла българка
и не ща бакшиш жълтица -
ща зема твойта главица,
хадетя да ви баттиса,
дето го в София правите,
хадетя да забравите.
На паша глава отсече.
Разбиха дюкме съндъци,
викнаха отбор юнаци:
Пълнете ченти й кемери
с пашови меки рубета,
на юк са носят по-леко,
а на бройове - по-много.
Пълнете и си вървете,
жени и деца хранете
и мене дува правете.
Фанаа черно харапче,
в гората го изкараха.
Стайко харапче улови
и му кожата дереше,
харапче ясно пищеше.
Стайко му дума думаше:
- Аз тебе да та науча
как са хайдути предават!
Че му кожата съблече
и га със слама напълни,
и га на душек постели,
и си на нея поседна.

Бележка на съставителя (Осинин): "Чул я (Вичо Бончов) от Златан Чукалата. "Тя е стара песня" - поясни дядо Вичо. Била една от най-харесваните по сватби, събори, угощения. Мотивът "хайдушка сватба" е любим на народните певци, разработен е в много варианти. Обикновено сватбата се използва за преминаване от една планина в друга при неочаквано паднала слана. Но сватбата се използва и като средство закъсала дружина да се снабди със средства, като се вмъкне в някой конак при пашата или при кадията. Има и случаи, когато сватбата е средство за по-безопасно разиждане на дружината наесен, когато падне шумата и "байрак налице остане" (Върбански, с. 362 № 300). Във всички случаи песните се отличават с картинност и поетичност. Обикновено булка и младженик стават войводата и байрактарят. За отбелязване е, че тоя мотив е свързан най-често със Стайко (и Стойко) и Мартин, отдавнашни хайдути. Така имаме: Вълчан и Стайко минават през София, Стайко и Строин - през Солун, Стайко и Радул - през Сливен, Чолак Неделчо - в Сливен, Мартин и Димитър - през София, Мартин и Стойко - през Габрово, Мартин и Георги - през Дряново, Младен и Дамян - в София. Според едно предание Мартин е бил поп преди да излезе хайдутин. Живял в Русе и бил съсед и приятел с пашата. Този взел и потурчил жена му. Според друго предание поп Мартин бил от с. Батин, Никополско. Разчула се хубостта на жена му до Русенския паша. Веднъж пашата му отишъл на гости и поканил попа и той да му погостува. Взел жена му в харема и казал на попа да си търси друга. Попът търсил правдина чак до Цариград и като не я намерил, станал хайдутин. При едно отиване на Русчукския паша с попадията и 40 сеймени за Видин, поп Мартин го причаква с четата си на Марушкия валог (при с. Долна Гнойница, дн. Михайлово, Монтанско), избил сеймените, отрязал главата на пашата и си взел попадията (СбНУ 41, с. 454). Според други това пътуване е станало от Русе за Сливен. Мартин войвода е дружил с Вълчан войвода. И двамата са обирали много пъти хазната и затова са и до днес на голяма почит у иманярите."

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.01.2006
Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. ІІ. Хайдушки песни. Съст. Димитър Осинин. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. ІІ. Хайдушки песни. Отбрал и редактирал Димитър Осинин. София, 1961.