130. КОЛЕДАРСКА БЛАГОСЛОВИЯ - 1

Том II: Обредни песни

Ей мари слава бога дружина,
де си път пътувала,
друм друмувала,
черни чизми каляла,
мом калпаци поросила,
мом пера потрошила,
дорде стигне нашия брат,
нашия брат, брат Костадин.
Ний го смятаме сърдит човяк,
а той е бил доброчестен човяк.
На порти му похлопахме,
на врата му потропахме.
Че изляна с голо-босо краченце,
па ни отвори чимшир порти,
па ни покани на божа велика търпезичка.
Малко му седяхме,
много му попяхме,
че на дари добра дара.
Каква му беше дарата?
Вит превит кравай,
връз кравая
кръжи божи дукато;
ко е мед - мед да му са лей.
ко е злато - злато да му са лей.
Той са моли на вишен господ
да му даде бели волови
кат бели лебеди,
черни биволи
кат черни облаци.
Под път орал,
под път сятба сял,
голяма нива купня до купня,
малка нива кръстче до кръстче,
до кръстче крушица,
под крушчица люлчица,
в люлчица - малко момче планинче,
с богу златно пръстенче.
Мине майка му - надои го,
мине баща му - полюля го
и му ръчат, наръчат:
- Нани, Даню, люли синко,
да ми растеш, да порастеш,
за да станеш вакъл овчар,
да извиеш вити стърги,
да превървиш сиво стадо,
да издоиш прясно мляко,
да направиш глот сирене,
да гощаваш пътници, друмници,
да влезеш във рай божи
като майка си и баща си. -
Расло и порасло
хей гедитското момче планинче,
не слушало майка си и баща си.
Наметнало криван кривак,
отземало меден кавал,
напреде му куцо-муцо магаренце,
подире му сиво-гриво кученце,
че отиде по еленки, поленки,
под най-дебелите сенки,
дето малки моми вода наливат,
дето млади булки платно белят,
че са подпря на криван кривак,
че извади меден кавал,
та засвири жално-милно,
та си събра ситно хорце-
малко му играха,
много му играха,
дорде ми слънце зайде,
месечинка рог подаде.
Пътечки им зараснали,
кобилички им лист подали,
бакъри им глинясали,
мътна вода наляли.
Те, тяхните майки,
те, тяхните бащи,
се тях са клели,
се тях са крусали:
- Хей мари, конски магарешки дъщери,
де сте били дор дум сега,
дор дум сега, до тва време? -
Отговаря най-малката щерка Еленка:
- Хей мари, мале, стара мале,
не сме виновни ние,
ам виновно
хей гедитското момче планинче.
Где го вятър извя,
пител изпя,
слънце огря,
та са подпря на криван кривак,
та извади меден кавал,
та засвири жално-милно,
та насъбра ситно хорце.
Малко му играхме, много му играхме,
дорде ми слънце зайде,
месечинка рог подаде.
Пътечки ни зараснаха,
кобилички ни лист подадоха,
бакъри ни глинясаха,
мътна вода наляхме. -
Де ги зачу
хей гедитскито момче планинче,
та ги кле, прокле:
- Да даде господ
с чузд сукман
и с чузда риза,
с чуздо перо жераво
Лазарица да одите. -
Ний не знаем да славим-
бог знае да слави.
И със здраве догодина
пак да дойдем.
Колко звезди на небето -
толкоз здраве в тая къща;
колко пясък във морето -
толкоз берекет в тая къща.
И догодина пак със здраве,
амин!

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.12.2003
Българска народна поезия и проза в седем тома. Т. II. Обредни песни. Съст. Радост Иванова, Тодор Ив. Живков. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Българска народна поезия и проза в седем тома. Т. II. Обредни песни. Съст. Радост Иванова, Тодор Ив. Живков. София, 1981.