50. ЯНКУЛ И БОГОЯ

Том ІІІ: Хайдушки и исторически песни

Събрале са се, набрале,
кой братец, кой побратимец,
кой сестра, кой посестрима
на тая хладна механа.
Янкул си нема никого,
ни братец, ни побратимец,
ни сестра, ни посестрима.
Той на дружина думаше:
- Дружино верна, сговорна,
сладко да ви е едене,
пивко да ви е пиене,
мене ме изин удайте
до дома малко да ида.
Че си у дома отиде,
та на майка си думаше:
- Мале ле, стара майчице,
нещо ща да та попитам
немам ли нейде някого,
я братец, я побратимец,
я сестра, я посестрима?
Майка Янкулу думаше:
- Синко Янкуле, Янкуле,
имаше, мама, имаше,
едного братец Богоя,
ей сега девет години,
как си от дома излезе,
та си го мама не знае,
де е, мама, и накъде е,
нити ми книга проводи.
Янкул майци си продума:
- Мамо ле, стара майчице,
азе ща, мамо, да ида
братец Богоя да тръса,
давно го, мамо намера
да ти го, мамо, доведа.
Па стана Янкул, па стана,
та сегна конче хранено,
с руйно го вино напои,
със бял го ориз назоби
и на майка си продума:
- Мамо ле, стара майчице,
я дай ми таржик със стрели.
Мама Янкулу думаше:
- Синко Янкуле, Янкуле,
не ходи, синко, не ходи,
че го е мама жалила
досега девет години
и теб ли майка да жали,
да жали, да не прежали?
Па стана Янкул, отиде,
да тръси братец Богоя.
През девет села премина,
кога в десето да иде,
мина си поле широко,
настана гора зелена,
то му се дрямка додряма
през тая гора зелена,
та викна Янкул, та запя,
дрямката да си разтури.
Тамо седеше Богоя
със седемдесет юнаци,
със седемдесет и седем -
вакли агнета ядеха,
руйно си вино пиеха.
Кога си зачу Богоя
Янкулувите гласове,
той на дружина думаше:
- Ей си ви вазе, дружина,
ей сега девет години,
как сме си в гора зелена,
не смее птичка да хвръкне
през тая гора зелена,
нежели човек да мине.
Хайде, дружина, идете,
на кръст пътища хванете,
да си то него стигнете,
не го бийте, ни карайте,
саде го при мене доведете,
да си го азе питам,
дали е юнак над юнак,
или е някой луд пиян!
И дружина го слушала,
на кръст пътища хванала,
та си при Янкула отишле.
Като ги Янкул съгледа,
той си от коня отседна,
па си таржика разпаса,
закачи Янкул да хвърга;
кога си стрели хвъргаше,
тежки лешове падаха.
От седемдесет дружина,
от седемдесет и седем,
саде бе един останал.
И той са Янкулу молеше:
"Холан, незнайно юначе,
саде ма мама остави,
че съм си един у майка,
един съм и погоден съм."
И Янкулу си домиляло,
та си го Янкул остави.
А той са назад повърна,
та при Богоя отиде,
та на Богоя думаше:
- Богоя, страшна войводо,
тою е юнак над юнак,
не ми е бил луд и пиян.
Закачи стрели да хвърга,
като си стрели хвъргаше,
тежки лешове падаха.
От седемдесет дружина,
от седемдесет и седем,
саде си азе останах,
и то са азе измолих
и дойдох да ти обадя.
А Богоя са ядоса,
зима си сабля френгия,
та при Янкула отиде,
та са с Янкула хванале,
мало си нещо бориле,
до три дни и три нощи.
Янкул Богоя повали,
а Богоя му продума:
- Холан, незнайно юначе,
я си погледни нагоре,
да видиш що естанало.
Янкул нагоре погледна,
Богой извади ножченце,
удари Янкул в сърцето.
Янкул си викна, заплака
и си му гърло продума:
- Не ми ли майка заръча:
не ходи, синко, не ходи
брата Богоя да търсиш,
че го е мама жалила
до сега девет години
и теб ли майка да жали,
да жали, да не прежали?
Като си зачу Богоя
Янкуловите гласове
и той си повърна ножченце,
та са в сърцето прободе
и из гърлото продума:
- Лежи, Янкуле, да лежим,
та майка ни да жали,
да жали, да не прежали.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.11.2005
Българска народна поезия и проза в седем тома. Т. IІІ. Хайдушки и исторически песни. Съст. Стефана Стойкова. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Българска народна поезия и проза в седем тома. Т. IІІ. Хайдушки и исторически песни. Съставителство и редакция Стефана Стойкова. София, 1981.