180. СМЪРТТА НА ВЪСТАНИКА ИВАН ПАНОВ

Том ІІІ: Хайдушки и исторически песни

Събрали ми са, отбрали
трима - четирма даскали,
вяра са клетва сторили
народа да си повдигнат,
повдигнат да го побунят.
Че кой ми беше първия?
Иванчо Търновенчето.
Че кой ми беше втория?
Цанката Дюстабанката.
Че кой ми беше третия?
Учител Киро Петрович.
Че са тръгнали, отишле
у ряуца на училище.
Иванчо пушки извади
и на секиму подади,
че ги на талим учеше,
сам си той със две играе.
Малко ги млого поучи,
тъкмо ми до три недели.
Като ги добре изучи,
даде им дрехи войнишки,
че си дрехите юбляква,
и тънки саби впасава,
развива байряк български,
на байряка са пишеле:
" Смърт или мила слобода!"
Отде ги съзря таз жена,
таз жена, таз изедница,
тя на пашата юбади,
пашата русчуклията.
Пашата абер проводи
за триста черни арапи,
за триста башибозуци.
Те са при паша отишле,
че им пашата думаше:
- Скоро, по скоро идете
ю Търновграда голяма,
Иванча при мене довдете!
Арапи слушат пашата,
те са ю Търнов отишле,
че са Иванча ванали,
та го ю Русчук завели,
на паша са го предали.
Паша на чардак съдеше,
с наргиле тютюн пиеше;
като Иванча съгледа,
той на Иванча думаше:
- Каквот си търсил, Иванчо,
такоз си, олъм, намерил!
Той на арапи заръча
букаи да му ударят,
я на ръцете - блезици,
та го ю тумрък върлива.
Лежал е малко, не млого,
тъкмо ми до три месеца,,
тогаз са паща досети,
че ми йе Иванчо затворник.
Той на заптии думаше:
- Скоро ми Иванча довдете!
Заптии паша слушава,
те са Иванча довели.
Паша му беше кадия,
той си истинтак прайеше
и си Иванча питаше:
- Я казвай, казвай, Иванчо,
кой ти й, Иванчо, главата?
Иванчо право казваше:
- Народа ми йе главата.
Втори го истинтак питава:
- Я казвай, казвай, Иванчо,
кой ти й, Иванчо, войската?
Иванчо право казваше:
- Народа ми йе войската.
Трети го истинтак питава:
- Я казвай, казвай, Иванчо,
кой ти й, Иванчо, йетака?
Иванчо право казваше:
- Народа ми йе йетака.
Паша са люто разсърди,
той на заптии думаше:
- Скоро го в Търнов карайте,
карайте и го обесете
сред Търнов насред пазаря,
да види мало й голямо,
да види, да се научи
как са тъй царство събаря!
Заптии Иванча прибрава,
карава, йоще биева,
през сред го Търнов преведва,
през голямата чаршия,
край неговите дворове,
дворове й къща висока.
Майка му в къщи съдеше,
ю къщи при пенджерите,
памучан чорап плетеше
и му бримки четеше.
Кога из пенджер погледна,
че како чудо видяла:
заптии карат Иванча,
назад му ръце вързани,
вързани и оковани.
Като го майка му съгледа,
върли чорапа настрана,
бяла си глава юлови,
бели си косми скубеше,
в соба кат луда тичаше
и са ю стени биеше.
Кат я Иванчо съгледа,
той си саатя извади,
саатя позлатения,
и го майка си даваше,
кат го даваше, думаше:
- Я на ти, мамо, тоз саат,
него да гледаш за мене!
Че го въз бесилка довели,
въз бесилка съдят два реда,
два реда турци й българи;
турците турски думава:
- Както търсил, намерил!
Там си Иванчо съгледа
своето либе Тодорка;
Тодорка сълзи ронеше
и към Иванча гледаше.
Той си главата поклюмна
Тодорка въз него да иде.
Като въз него отиде,
той си пръстена извади,
пръстена, годенишкия,
на Тодорка го подаде,
кат го даваше, думаше:
- Я на ти, либе, тоз пръстен,
него да гледаш за мене!
Тогаз са Иванча дигнали,
дигнали да го обесят,
че са въжето скъсало.
Сичките българи викнава:
- Иванчо й, олъм, праведен,
за правда Иванчо ще иде.
Втори път са го дигнали.
Иванчо въже юлови,
че на бесилка изскочи
и на българи думаше:
- Ой ви вас, мили българи,
що сте си ръце сгърнали,
що трайте, како гледате?
Що не си пушки земете
турците да си избием,
народа даси ослободим?
Докога ние ще търпим
тез турски черни неправди,
тевните тежки дануци,
дануци, тежки вериги?
Тъй като каза Иванчо,
той са по въже поспусна,
поспусна, йоще подрусна,
че се Ивнчо обеси.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.11.2005
Българска народна поезия и проза в седем тома. Т. IІІ. Хайдушки и исторически песни. Съст. Стефана Стойкова. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Българска народна поезия и проза в седем тома. Т. IІІ. Хайдушки и исторически песни. Съставителство и редакция Стефана Стойкова. София, 1981.