178. ВАСИЛ ЛЕВСКИ И ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

Том ІІІ: Хайдушки и исторически песни

Пролятно слънце грееше,
зелена гора цъфтеше,
весело хоро играйеше:
момите песни пеяха,
ергени хоро кършаха,
кършаха, разлюляваха.
До хоро дърво високо,
под дърво седи бял дядо.
На бял си камък седеше,
стара си глава понавел,
бяла си брада разрешил
тъжно хорото гледаше.
Едно ми младо юначе,
то си дядото питаше:
- Защо си, дядо кахърян,
защо си, дядо, посърнал
ала ти й жалко младостта?
- Синко Василе, Василчо,
Василчо, дете Левянско,
кога ма питаш, да кажа:
снощи си дрямка задрямах,
насън ми гости дойдоха,
скъпи ми гости, синко льо,
смъртници, мои другари:
войвода Стефан Караджа,
войвода Хаджи Димитър,
още за ръка водяха
юначе, твойо връстниче
Христо Ботев от Калофер.
Стефан ми дума продума:
- Аферим, вехта войводо,
Либене, Каравельо льо,
Либене, побратиме ле!
Доста да лежим, Либене,
стига да търпим и стенем
и турски хомот да влачим!
Я с нази, холам, наедно
и наште братя българи
войвода старост не знае,
войвода сън го не фаща,
войвода къща не дири,
нито дебела постеля.
Я ставай, ставай, Либене,
да търсим майка свобода,
да дирим живот човешки,
пак кат на млади години
оттук ще минем - заминем
татък надолу през Дунав
у Дядо Иван Русянов.
Той ще ни, холан, помогне
със неговите синове.
Бре, срамота е, Либене,
празни в гроба да лежим,
живи самаря да носим!
Рекаха, изгубиха са.
Ази са стряснах, събудих:
стая ми тъмна и празна.
Сърце ми камък притисна,
душа ми тежки спомени
и аз побързах, та дойдах
тук на хорото при вази,
дано ми тъги разпръснат
вашите игри и песни.
Жално ми, тъжно, Василе,
че що е било, минало
и веч са, синко, не враща,
че времето се изгубва,
я турчина си върлува
над своята рая покорна,
над своята рая безгласна;
че нямам вече аз сила
да припна бързо на крака,
да стисна сабя хайдушка,
да се провикна с буян глас
из балканските усои,
из балканските, бре, бърда
като на млади години
наедно с вярна дружина.
Дясна ми ръка омекна,
крака ма вече не носят,
старост ми в порти потропа.
Време е вече, Василе,
турския хомот да фърлим,
човешки живот да живим.
Било е, синко, било е:
работих дело народно,
надязба сърце грееше,
буян го пламък палеше.
Млади години минаха,
другарите ми паднаха,
паднаха и веч изгниха,
я мене са е довело
на старо време, Василе,
се робски песни да слушам,
се в робска земя бащина,
бащина земя българска.
Тъжно ми, тежко, синко льо,
че веч ще и мен заровят
с моите мечти, надежди,
че денът не ще дочакам
на българската свобода.
Тежко ми, тежко, Василе,
че няма нови юнаци
делото да ни подемат,
огъня да му раздухат
народа осиротява,
надежда пуста остава.
И дядо Либен заплака,
по брад сълзи порони.
Васил са итро подсмихна
и тъй на дядо продума:
- Не тъжи, дядо, не плачи,
яли си глава повдигни,
та ма в очите погледни:
мясам ли на Караджата,
на Христо Ботев войвода,
на юнак Хаджи Димитра?
Тий ми са близка роднина
по чувство, по мъжко сърце.
- Мясаш им, мясаш, синко льо,
по снага, по черни очи,
по извитите мустаци,
яла де ти са делата,
де ти е вярна дружина?
- Дядо Либене, Либене,
всичко е вече готово -
вчера сме сговор правили,
юнашки думи думали,
на сабя клетва давали,
вчера сме реда редили,
червен байряк сме развили.
Погледни дядо, хорото,
това е мойта дружина,
русяновите синове,
полунощните юнаци,
всинца са наши ятаци.
Скоро ще пушка да гръмне,
скоро ще сабя да запей,
слънце свобода ще изгрей
над балканските върхове
и ти ще да го дочакаш!
Дядо Либене, Либене,
юнак години не счита,
юнашко сърце не старей,
хай да ни станеш млад другар,
на дружина байряктар!
От камък дядо отскокна,
гаче го змия ухапа,
спусна се дядо, фърли са
във Василювите прегръдки,
очи му огън пламнаха
и остри стрели метнаха.
Викна са дядо провикна
като на млади години:
- Василе, чедо юнашко,
Василе, орле планинско,
Василе, млада войводо,
да живейш много години,
свобода и правда да живей!
Нагази дядо хорото,
черян си калпак накриви,
за обръча се залови,
златни колани добави
и си години забрави.
Зора са сипва, разсипва
и небето са запали,
весело слънце изгрява.
Васил ми Левски войвода,
той си дружина сбираше
на връх на Стара планина,
на хайдушкото сбирище.
До него юнак стоеше,
юнак си байряк държеше,
висок са байряк ветрейше,
ветрейше и червенейше,
до байряка като къделя
бяла са брада белейше.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.11.2005
Българска народна поезия и проза в седем тома. Т. IІІ. Хайдушки и исторически песни. Съст. Стефана Стойкова. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Българска народна поезия и проза в седем тома. Т. IІІ. Хайдушки и исторически песни. Съставителство и редакция Стефана Стойкова. София, 1981.