123. ТАТАРИ НАКАРВАТ РОБИНЯ ДА ХВЪРЛИ ДЕТЕТО СИ

Том ІІІ: Хайдушки и исторически песни

Стамбул са плена пленеше
и тарлар си ми рукаше:
- Кой има мъжко детенце
да кути, да са накути,
кой има порво любове,
да люби, да са налюби,
кой има стара майчица,
да майчи, да са намайчищ
и в рока да са прощава,
кой има конче хранено,
да езди, да са наезди,
че са татаре торнали,
татаре чорни манафе.
Стари със сабе сечеха,
дечинки с коне таптеха,
млади робинки караха.
Всички зачуха да бегат,
станали и побегнали,
Руска не зачу да бега.
Чула е и побегнала
след два ми, след три денкове,
ала не могла да бега,
че си я полка сплиташе,
от кльото дете в раките,
от тьожко сребро на глава
и сухо сребро в миндилет.
Руска татаре стигнаха
в летната гора зелена,
та си на Руска викаха:
- Форли си, Руске, детето,
с конето да го стаптеме,
пък тебе щим да водиме
с татаре, чорни манафе.
Руска татарем викаше:
- Татаре, чорни манафе,
как да си форлям детето
я съм без авлет ходила
до дванадесте годинки,
сега съм дете родила,
та го сам него носила
девет месеца на сорце
и три години в раките!
Ам ще му ворзам люлчица
на двене тьонки борички,
до двене вити елички.
Че си ми Руска отпаса
нехиен ален миндилчек
и сърменана зюнчица,
отворза гердан от шия,
летва е люлка сторила.
Детенце в люлка турила,
че го е Руска люшнала,
желна му песня запела:
- Нанни ми, нанни, Иванчо,
големко да ми нарастеш,
майка си да си потросиш,
да си я, сине, откупиш
от тея чорни татаре,
татаре, чорни манафе.
Ага ми падне мъглица,
тебе ще да си завива,
да ти се прави, Иванчо,
че та е майка люшнала.
Ага ми падне росица,
та тебе да си окопи,
да ти се прави, Иванчо,
че та е майка копала.
Ага ми грейна слончице,
то тебе да си загрее,
да ти се прави, Иванчо,
че та е майка куднала.
Ага ми дойде кошута,
кротичко да ти постои,
сладичко да се нахраниш,
да ти се прави, Иванчо,
че та е майка хранила!
Тогав си Руска пойоха
пустите чорни татаре.
Варвеха, колко варвеха
през летна гора зелена,
стигнаха поле широко,
найдаха млочко татаре,
татаре чорни манафе.
Надуха гайди сеслие,
сториха хоро големо,
хванаха и Руска невеста
и тя хоро да играй.
Че са татаре бориха,
бориха и надборваха
кой да се хванв до Руска,
до Рускиното поесче,
до Рускините зюнчици,
до нейна лева рачица,
та си ми хоро затропка.
Росица млада невеста,
та на Милушу викаше:
- Польока рипкай, бре Милуш,
да ми не прашиш полката,
полката, сърмен волненик
и копринена пресуска,
че би щим неква роднина!
Милуш на Руска викаше:
- Руско ле, мари хубава,
отде да си сме роднина?
Милуше, страшна войводо,
как да не сме си роднина?
Я имам братче ябанда,
и него Милуш казуват.
Помниш ли, или не помниш,
ага ни майка проводи
дребнине телци да пасем?
Тебе татаре фанаха,
пък я си от тех побегнах.
- Руске ле, мари хубава,
отде ма, Руске, познаваш?
- Познавам си та, Милуше,
по твое десна рачица,
по твое лева бизчица.
Ти си ми имаш, Милуше,
на десна рока шест порста,
на лева бизка бележка.
Разкопчи синьо елече,
та да си видиш гюсчена!
Ага го Милуш погльодна,
че си ми виде нишенчек
на лева бизка бележка.
Тогав си пусна Росица
и си на нея викаше:
- Росице, мое сестрице,
хайде да си ти намере
до шиник бели грошове
до полвиница алтоне.
Та че си иди, Росице,
да си ми кутиш детено,
да си ми любиш любено!

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.11.2005
Българска народна поезия и проза в седем тома. Т. IІІ. Хайдушки и исторически песни. Съст. Стефана Стойкова. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Българска народна поезия и проза в седем тома. Т. IІІ. Хайдушки и исторически песни. Съставителство и редакция Стефана Стойкова. София, 1981.