18. СТРАХИЛ ВОЙВОДА

Български народни песни. ІІ. Епос

Събрали ми са, отбрали
млад Стратил и Акмаджата
на връх на Стара планина.
Акмаджа дума Стратиле:
- Стратиле, страшна войвода,
Стратиле, братко Стратиле,
що си посърнал, пожълтял,
що си толкози почернял,
почернял, йоще погрознял,
защо си толкоз умислян,
умислян, още кахърян?
Стратиле, страшна войвода,
дали ти балкана омръзна,
или ти пушка дотегна?
Стратиле, братко Стратиле,
дали ти за булче домиля,
или ти сабя ръждяса
и чифтелии пищови?
- Акмаджа, братко Акмаджа,
като ма питаш, да кажа,
правото да ти обадя:
нито ми балкана омръзна,
нито ми пушка дотегна,
нито за булче домиля,
нито ми сабя ръждяса,
ни чифтялии пищови.
Акмаджа, братко Акмаджа,
снощи съм ази замръкнал
на връх на Стара планина,
на хайдушката равнина.
Като си стража вардяхме,
че ми са дрямка додряма,
че си на пушка полегнах,
на пушка на тапанджата;
че съм си сладко позаспал,
лоша съм съня сънувал,
лоша съм съня бълнувал.
Акмаджа, братко Акмаджа,
голям са й потер подигнал
от Търнов града голяма,
от търновските конаци.
Най-напред вървят арапи,
подир арапи татари,
подир татари манафци.
Колкот на гора листето,
толкози черни арапи,
колкот на поле тревата,
толкози голи татари,
колкот на море пясъко,
толкози грозни манафци!
Акмаджа, братко Акмаджа,
подир тях върви войвода,
подир войвода арапче,
арапче, черно манафче.
През Мурно поле минаха,
че във балкана флягоха
и мене, братко, търсяха,
търсяха и ма найдоха,
опак ми ръце вързаха,
в Търново града караха.
Този сън не е на добро,
този сън не е за добро,
Акмаджа, братко Акмаджа!
Акмаджа дума Стратиле:
- Стратиле, страшна войвода,
и туй ли да те науча?
Девет години как ходиш
по тази Стара планина,
по таз хайдушка равнина,
че сега ли са уплаши,
че си толкози пожълтял,
пожълтял, още погрознял?
Я хвърли руба юнашка,
облечи руба просяшка
и хвърли пушка от рамо,
задигни кривак на рамо;
и хвърли калпак самурян,
наложи калпак просяшки,
остави конче в ливади,
че тръгни бос, та босичък,
разпаши сабя френгия,
разпаши сабя от кръста,
опаши сабя на скритом,
че земи блюдо габровско,
че иди, Стратиле, че иди
на пътя, на кръстопътя,
дето потеря ще мине,
дремна просия ти проси.
Стратиле, братко Стрнатиле,
когито потеря премине,
секи ще банче да хвърли,
а пък войводата цванче.
Ако та тебе попитат,
че виждал ли си Стратила,
че познаваш ли Стратила,
пък ти се стори глух и ням,
ни чуваш, ни хортуваш,
ни чуваш, нито разбираш!
Че хвърли Стратил, че хвърли,
че хвърли руба юнашка,
облече руба просяшка,
че хвърли пушка от рамо,
задигна кривак на рамо,
че хвърли калпак самурян,
наложи калпак просяшки.
Стратиле, страшна войвода,
остави конче в ливади,
че тръгна бос, та босичък,
разпаса сабя френгия,
разпаса сабя от кръста,
опаса сабя на скритом,
задигна блюдо габровско,
та че на пътя излезе,
на пътя, на кръстопътя,
че си очите завърза.
Кат са потеря подаде,
Стратил си ръка протегна,
дремна просия просеше.
Секи му банче фарляше,
а пък войводата цванче.
Войвода дума Стратиле:
- Ой ми та тебе, просяче,
просяче калнодрумниче,
като си седиш на пътя,
на пътя, на кръстопътя,
ти виждал ли си Стратила,
стратила, страшна войвода,
оттука Стратил да мине,
къмто балкана да иде?
Стратил му нищо не дума,
не дума, не му хортува,
сляп беше, още ням беше.
Потеря мина, замина,
никой Стратила не позна,
войвода и той замина.
Най-подир върви арапче,
арапче, черно манафче,
то си й Стратила познало,
че си войвода достигна
и на войвода думаше:
- Ой ми та тебе, войводо,
Стратил ми беше тоз просяк,
дето на пътя стоеше,
на пътя, на кръстопътя.
че се потеря повърна,
та че го, бре, заградиха,
Стратила да си уловят,
Стратила страшна войвода.
Стратил си седи на камък,
ръка си към тях протегнал,
ни чува, нито хортува.
Та че Стратила фанаха,
опък му ръце свързаха,
към Търнов града караха,
до Мурно поле стигнаха.
Излезе мало й голямо,
Стратила секи да види.
Стратил са люто разсърди,
та че въжата, бре, скъса,
извади сабя френгия,
та че са на дясно завъртя,
дур са наляво обърне,
само арапче остана.
То са Стратиле моляше:
- Ой ми та тебе, Стратиле,
не ме убивай, затривай,
че съм едничък на мама!
Стратил арапче не слуша,
най го къс по къс режаше
и му месото разхвърли
по сите равни друмища
да ядат псета, гарвани.
Та че си оттам отиде
на връх на Стара планина,
на хайдушката равнина,
че си Акмаджа намери,
че ели още, че пили
тъкмо ми до три недели.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.10.2007
Български народни песни. ІІ. Епос. Съст. Михаил Арнаудов. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Български народни песни. ІІ. Епос. Отбор и характеристика от проф. М. Арнаудов. Второ издание. София: Хемус, 1942.