* * *

Хайдушка сватба

Де са е чуло-видяло
сред лято слана да падне
на ден на личен Петровден!
Голяма пакост направи -
изгори слана, попари
зелена гора листето
и на лозята шумата,
широко поле тревата.
Гора юнаци останаха,
ай гиди Вълчан войвода,
със седемдесет момчета,
със седемдесет и седем,
при него Стайко байрактар.
Де гиди Вълчан войвода,
той на момчета думаше:
- Момчета, мои юнаци,
се сте гергьовски лалета,
като гората почерня,
като полето погрозня,
къко щем, кардаш, да правим,
къде хайдути жда одим?
Ай гиди Стайко байрактар,
той си на Вълчан думаше:
- Вълчане, наша войводо,
я мълчи, дума не думай,
язък е, холам, за тебе,
дето те хора казуват,
че ти си мечка щръвница -
тва ли се тъжиш, кахъриш,
и тва ли да те науча?!
Изваждай златно огледало,
наред момчета нареждай,
един ги по един изглеждай -
кой носи лице моминско,
кой върви женско вървене,
сърцето да му й юнашко -
него щем булка да сторим.
Кой има тънки мустаки -
него ще момък да сторим,
момците - зълви, девери.
Аз ще в София да ида,
барут, куршуми жда взема,
жда купя бело белило
и това турско червило,
жда хвана коля с кирия,
тежка ще сватба да сторим
и през София да минем,
срещната гора да идем.
Щом рекли, и го сторили.
Ай гиди Вълчан войвода,
той бръкна в куюн джобове,
извади златно огледало,
наред юнаци огледа.
Ай гиди Стайко байрактар,
той върви женско вървене,
той има лице моминско,
а му й сърцето юнашко -
Стайко са булка сторили.
Самси се Вълчан огледа,
той има тънки мустаки -
Вълчан се момък престори.
Стайко София отиде,
навзема барут, куршуми,
па купи бело белило
и това турско червило,
закупи коля с кирия -
тежка са сватба дигнали,
през сряд София минуват,
из софийските улици.
Изляло мало й голямо
сред лято сватба да гледат -
бабите с патериците,
булките с деца с люлките.
Бабите клетва кълняха:
"Да се провали, проседне,
която й тази майчица,
дето си й чедо пуснала
сред лято сватба да прави!"
Зълвите хоро играят,
софишки млади девойки
и тям се хоро хареса,
спуснали и се хванали
на хоро да си поиграят.
Една се друга погляват
и си със очи намигат:
"Какви са зълви, девери,
не носат ръце момински,
я хим ръцете юнашки -
де хванат, лесно не пущат!"
Никой си сватба не позна.
Бог да убие, порази,
насреща им се зададе
едно ми черно арапче,
арапче мирно не стои,
то се със булка подигра,
червено було дръпнало,
Стайко в лицето видяло,
видяло и го познало.
Напреж се й сватба загнало,
право при паша излезе
и си на паша думаше:
- Хай гиди, паша софийска,
имаш ли хабер, нямаш ли,
до царя жда те докажа -
ти ли хайдути разпущаш
из градовете да ходят,
хайдучка сватба да правят?
Я излез, паша, погледай
тозика Вълчан войвода,
при него Стайко байрактар -
Стайко се булка престорил,
а Вълчан младоженека,
през сряд София минуват,
никой немой да ги познай.
Тогаз се паша провикна:
- Гавази, царски лиенти,
по-скоро, холан, вървете,
сватба на пътя срещнете,
сватбата да си възпрете,
булката, още момъка,
скоро при мене да дойдат!
Гавази, царски лиенти,
на пътя сватба срещнаха
и на сватбата думаха:
- Кумове, стари сватове,
в София хадет имаме,
де да е сватба да стане,
булката, още момъка,
че тий при паша да ходят.
Ай гиди Стайко байрактар,
подигна було червено,
Вълчан във лице погледна,
с дясно му око намигна:
- Я хайде, холан, двамата
ний щем при паша да идем,
юнаци след нас да вървят,
пашови двори да вържат.
Двамата напреж тръгнали
и при пашата отиват.
Гавази, царски лиенти,
че тий се с булка къшмерят,
паша на булка продума:
- Булче ле, младо зелено,
подигни було червено,
ръката да ми целунеш,
от мене бакшиш да вземе
една ми жълта жълтица.
Булка под було продума:
- Продавай, паша, мълчене,
мълчене, още говейне!
И вий си хадет имате,
та го в София правите,
и ний си закон имаме
от деди и баби предаден -
дорде се булка не венчей,
було от глава не дига,
никого в очи не гледа.
Доде се булка не прости
не от кум, не от побащим,
от зълви и от девери -
никому дума не дума.
Пашата дума, продума:
- Щеш не щеш, було ща дигаш!
Булката тогав продума:
- И аз ща було да дигна,
ама ти пишман ще станеш.
Със лява ръка посягна,
паша за глава улови,
изтегли сабля френгия.
Пашата му се молеше:
- Ей гиди, Стайко байрактар,
недей ми глава отзимай,
аз имам бяла кадъна,
тебе ще да га харижа.
Стайко на паша продума:
- Аз не ща бяла кадъна,
аз имам бяла българка
и не ща бакшиш жълтица -
ща взема твойта главица,
хадетя да ви баттиса,
дето го в София правите,
хадетя да забравите.
На паша глава отсече.
Разбиха дюкме сандъци,
викнаха отбор юнаци:
Пълнете ченти и кемери
с пашови меки рубета,
на юк са носят по-леко,
а на бройове - по-много.
Пълнете и си вървете,
жени и деца хранете,
и мене дува правете.
Хванаа черно арапче,
в гората го изкараха.
Стайко арапче улови
и му кожата дереше,
арапче ясно пищеше.
Стайко му дума думаше:
- Аз тебе да те науча
как са хайдути предават!
Че му кожата съблече
и га със слама напълни,
и га на душек постели,
и си на нея поседна.

Бележка на съставителя (Осинин): "Чул я (Вичо Бончов) от Златан Чукалата. "Тя е стара песня" - поясни дядо Вичо. Била една от най-харесваните по сватби, събори, угощения.".

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2009
Български фолклорни мотиви. Т. IV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2010