* * *

Хайдушка сватба

Паднала й слана есенна,
между ден ми Петровден,
всичко ми слана ослани -
ем на полето тревата,
ем на гората листата,
на хайдутите ятака.
Осъмна Вълчан войвода
със седемдесет юнака,
със седем зелени байрака,
на връх на Стара планина.
Чуди с Вълчан войвода -
де ще момчета да дене,
от турци да ги опази.
Самичък Вълчан намисли
в Родопи да ги заведе
и на момчета думаше:
- Слушайте, млади юнаци,
нещичко ази намислих -
кой ще ме от вас послуша
в Пловдив града да иде
при Слава верен конакчий,
да иде от него да вземе
девет ми коня самари,
самари с чюфтя чували,
тридесет ката шаферски,
четирсет ката за зълви,
за кум и за кумица,
за свекър и за свекърва,
побащим и помайчима
и един - булковски дрехи?
Никой се от тях не нае.
Деню ми, баш байрактаря,
той си на Вълчан продума:
- Вълчане, наша войводо,
тази й работа за мене.
Че взема Деню, облече,
скъсани дрехи овчарски,
овчарски, каракачански,
за Пловдив града замина.
Вълчан на Деню поръча:
- Умната, Деньо, хитрата,
да не ме, Деньо, посрамиш.
Нали ми Деньо замина,
при конакчия отиде,
отиде и се завърна.
Кога се сватба затъкми,
Вълчан им стана кръстника.
Вълчан на Деньо думаше:
- Деньо ле, баш байрактарьо льо,
ти имаш лице моминско,
моминско бяло-червено.
Отрежи черни мустаци
и ги с белило набели,
нареши крътми на чело,
метни алтъни на шия,
забули було през глава,
че ще ни станеш булката.
Всички ги Вълчан подреди,
кой ще им бъде кавалджий,
комата й младоженика,
свекъра и свекървата,
побащима и помайчима,
шафери, още шаферки,
девера, още зълвата.
Че тръгна сватба голяма.
Девера вий буеника,
свекъра носи бъклица,
кръстника води булката.
Кога Пазарджик стигнаха,
еврейче ги е познало.
То на пашата думаше:
- Тази е сватба лъжовна,
булката не е истинска.
Когато дари дарява,
когато вино залива,
кога ми ръка целуна
тежка и беше ръката,
очите не си навежда.
Паша за булка проводи.
Булка при паша отиде -
тънки го дари дарява,
дарява и препасува,
чаша му вино налива,
налива и я прелива,
кога му ръка целува
паша й бърка в пазвата
да види булка що има,
как ще се булка засрами,
засрами, още изчерви.
Като си лице изчерви,
булка на паша продума:
- Не може, пашо, не бива,
много ми й лудо момчето,
непомнен сеир ще стане,
хайде ме в чардак уведи,
да ме с алтъни даруваш.
Паша я в чардак уведе,
че бръкна булка под пола,
извади сабя тънена
и на пашата думаше:
- Кротката, паша, умната,
Вълчан войвода поръча
кадъни да не плашиме,
сеири да не правим.
Навеждай, пашо, главата
килими да не цапаме.
Пашата дума на Деню:
- Почакай, младо юначе,
да те със злато надаря.
Деню на паша думаше:
- Златото сам си ще взема
и му главата отряза.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.12.2009
Български фолклорни мотиви. Т. IV. Хайдушки песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2010