* * *

Хайдут Сидер и Черен Арап

Девет пътя са запрели,
девет скели запустели,
двеста села почернели,
девет града погрознели.
Търговците не търгуват,
селяните не домуват,
сред площади псета вият,
във хамбари мишки шетат.
Няма вече ни беленки,
ни беленки, ни седенки,
ни седенки, ни кръщанки.
Момите му слугуваха,
момците му робуваха.
Не смей орач с плуг да иде,
лозар лозе да обиди,
нито овчар да изведе
рудно стадо по ливади.
Писнали са девет града,
ревнали са девет села,
заплакали са девет земи,
екнали са девет гори.
Като зачу хайдут Сидер,
буен юнак, огнен аждер,
новата си кола стегна,
руси биволи запрегна.
Наложи си самур калпак,
обръжи си дрянов кривак,
прекръсти се, на път тръгна,
на биволи синджир дръпна.
Бучат бури, ечат гори,
хайдут Сидер не се бои,
силни бури му игралки,
страшни срещи забавалки.
Дор се зора зазорила,
девет бърда той премина
и до три ми бели реки,
и четири вити лъки.
Стигна поле божурово
при кладенче изворово;
спря биволи да напои
с очи поле да обиди.
Вихри веят, сняг се сипе,
Чер Арапин не кротува -
пътищата обикаля,
кого хване бий, та мори!
Той през димни, тъмни мъгли
към Сидера глед устреми,
пусна коня аждрахана
да го грабне като врана.
Трепна Сидер добър юнак,
плесна ръце, грабна кривак,
накрехна си дълъг калпак,
че попита Черен Арап:
- Как ме мислиш, пъклен сине,
петровско ли крехко агне -
да обядваш ти със мене?
Макар нямам силен селях,
аравийски остър маждрак,
тънка сабя дамаскиня,
дълга пушка багдаткиня,
но си имам дълъг кривак
и сам съм си добър юнак;
от Арапи не се боя
и лесно им кръвта пия!
Арап люто се разгневи,
смушка коня, та разяри,
че изтегли тънка сабя
и Сидерю отговаря:
- Хей, глупако, проклет гяур,
де си тръгнал ти като гяур
през туй поле заледено,
с кръв гяурска напоено?!
Девет хубави години
по равнини и стръмнини
аз гяурска кръв проливам,
злато, сребро придобивам.
Гори ми се покоряват,
мътни реки път ми дават,
дар ми носи тъмно доле,
робува ми равно поле!
Не мисли ти за други край,
па наведи глава и я подай -
лека да ти бъде смъртта,
даром да ти бъде кръвта!
Разлюти се Хайдут Сидер,
че изрева като лют звяр:
- Не хвали се, проклет сине,
дръж се сега да те видя!
Ех, че рипна, та подскочи,
та юнашки скок прескочи -
девет лакти нависоко,
девет лехи нашироко!
Развъртя се като хала,
па се впусна връх Арапа...
Закипяха в силни жили
две юнашки люти кърви.
Начена се страшна борба
среди зимна тъмна мъгла.
Сабя фучи, въздух пищи,
кривак трещи, поле ечи!
Бял аждрахан хрипти, цвили,
реват, сумтят биволите,
сиви вълци по могили
настръхнали и завили;
смаяли се зверовете,
смаяли се всички птици
по ясното синьо небе,
на витло се орел вие.
Били са се, бъхтали се
до три цели дълги часа,
че надделя Сидер юнак
с дългия си дрянов кривак.
Строши сабя дамаскиня,
дълга пушка багдаткиня,
аравийски остър маждрак,
къдра глава на Чер Арап.
Падна Арап със все силях,
без да каже "ил-ил-илях",
сгърчи ръце той, смири се,
студ го смръзна, та вдърви се.
Нажали се бял аждраха
за своя мил верен стопан
кат го видя в кръв утънал
в снега прострян и издъхнал.
Рипна, хукна в равно поле,
изцвили, фучи, страшно реве,
на Сидера се заканя
да го лапне като ламя.
Трепна Сидер сам сред поле -
как сега да се отърве?
Па си каза добър юнак
на дългия дрянов кривак:
- Огъвай се, жилав бъди!
Превивай се, не се чупи!
Да си сваля и тая беда,
дето ми е мъчил света.
Млади момци да го зобят
с отбор зърно немерено,
бели моми да го поят
с бистра вода немътена,
млади булки да го решат,
дълга грива да му плетат,
жални песни да му пеят,
с дребни сълзи да го къпят!
С тая снага, що е гоил,
що с пот наша той е кръвил,
нека сега да нахрани
сиви вълци, черни врани!
Дор си Сидер реч издума,
ето ти го кат фъртуна
припка, хвърчи бял аждрахан,
цвили, фучи кат ураган.
Втурнаха се човек и кон
да се бият в нечуван бой -
кон се бие за чер невред,
Сидер се бий за мил народ!
Били са се, та трепали,
кръв кипна в сини жили,
под крака им сняг се топил,
студен лед се чупил, трошил.
Хайдут Сидер кат замахне,
дето храсне, че удари,
чупи, троши що попадне -
кости, ребра, все по надве.
Бял аждрахан в кръв отъна,
сбърка крака и се спъна,
падна гърбом на земята
и издъхна до Арапа.
Сред Свищовското равно поле,
при разлатото раздоле
легнаха ми до две мърши,
две български люти мъки.
Грабна Сидер пак синджира,
че си дръпна биволите
през дълбок сняг и ярове,
през поляни и рътове,
сетне викна, песен запя,
всичко поле там заеча,
гръмнаха ми девет гори,
разнесе се в девет земи:
- Я станете, хей орачи,
та идете при ковачи,
железа си наострете,
плугове си натъкмете!
Пуснете ги по полята,
па запейте, па орете
и посейте там пшеници,
жълти проса, ечемици!
Та когато дойде жетва,
да запеят млади моми
в буйни нивя, по долини,
по рътове и могили.
Нека идат и лозари
в буйни лоза некопани,
да копаят, да наредят,
прелези да им заградят;
та кога се заесени
и си паднат в лъки слани,
да закипят в обли бъчви
руйни вина медовити!
Да изведат и овчари
рудни стада в полугари,
да си оградят вити менци,
при извори бистри, хладни,
с тънки свирки да засвирят,
стадата си да разтирят
по ливади, по полени,
по моравите зелени!

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.03.2006
Български фолклорни мотиви. Т. VІI. Възрожденски и съвременни песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2010.