* * *

Хранила й майка, гледала,
дур двама мили синове,
една дъщеря - Станчица;
хранила и отхранила,
гледала и отгледала
с чужда прелца - махалка,
с едно ми клето вретенце.
Расли са, и порасли са,
двамата майка ожени,
и Станка майка зажени
за едно ми сетно сираче,
за едно ми клето комшийче.
Като си Станчица отишла
и тъй е била честита,
и тя се Богу молила,
и тям им Господ помогнал,
добро имане стигнали -
овците със овчарите,
козите със козарите,
конете със конярите,
говеда с говедарите.
За нищо кусур нямали,
един си кусур имали -
тям не им Господ помогнал
от сърце рожба да имат.
Станчица, булка хубава,
деня се Богу молеше,
нощя поклони струваше:
- Боже ле, вишен високи,
Боже ле, милий Господи,
Боже ле, я помогни ми,
една ми, Боже, рожбица,
макар да й, Боже, жабица!...
Както се Станчица помоли
и тъй я Господ, бре, зачул,
бре, зачул и й помогнал -
една ми мъжка рожбица.
И то се, джанъм, породи
по зимен ден - Ивановден,
само си име кръщало -
лично ми име Иванчо,
и на чело му звездата,
на гърди му ясен месец...
Като ги видя майка му,
тя му се радом обрадва,
още три дни не сторила,
с злат се ръжен подпряла,
разпаса опас копринен,
злата му люлка направи,
Иванча гуди в люлчица
и си Иванча залюля,
тънка му песен запоя:
- Нани ми, нани, Иванчо,
расти, Иванчо, порасти,
да станеш, холан, баш юнак,
баш юнак, холан, баш левент -
царството да си от'тъмнеш,
царството и везирството;
царството й, холан, бащино,
столнината й дядова!...
Че са Станчица зачули
туй Станкините комшийки;
не й са били комшийки,
най й са били душманки;
скоро въз царя отишли,
от царя мюжде да земат,
и тий на царя думаха:
- Царю льо, господаро льо,
мюжделер олсун, царю льо!
Веки на тебе й отстойно,
отстойно на стол да седиш -
ти щеш от стола да слезеш!
Туй Станка, туй душманката,
мъжка й се рожба породи -
и на чело му звездата,
на гърди му ясен месец;
то ще на стол да седне -
царство му било бащино,
а везирство дядово!...
Царьо си нищо не рече,
ам' си риджали проводи,
риджали и тъмничари -
скоро Иванча да грабнат,
да го въз царя занесат.
Риджали и тъмничари
скоро Иванча грабнаха
и го въз царя занесли;
царьо им вярно думаше:
- Риджали, вий тъмничари,
вий си Иванчо хвърлете
във тъмна черна черница,
да знай Иванчо, да помни
как се царството отнима,
царството, холан, от царя
и везирството от везиря!
И го в тъмнина хвърлили.
Лежал е Иванчо, що лежал.
Царьо риджали думаше:
- Риджали, вий тъмничари,
я си тъмница отворете,
отворете и очистете
от Иванчови кокали,
от Иванчови миризми!...
Риджали и тъмничари
тъмниците отворили;
тъмниците са светнали
от Иванчови хубости -
на чело му звездата,
на гърди му ясен месец!
Иванчо на стол седеше
до опас желти желтици;
в ръка си тефтер държеше,
черно си слово четеше:
"Царьо ще от престол да слезе,
Иванчо на стол ще седне,
веки на царьо й отстойно,
отстойно на стол да седи -
царството й, холан, бащино,
столнината е дядова!"

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.08.2009
Български фолклорни мотиви. Т. I. Обредни песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2010
Български фолклорни мотиви. Т. ІI. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2010