* * *

Булин глас от гроба (2)

Мор, де се й чуло и видяло, мори,
зълва буля си да жали,
като Маринка буля си, мари.
Жалила й малко, не много,
цели ми девет години,
умита, не оплетена.
На десетата година,
ранила е рано в събота,
донела е вода студена,
че си главата замила,
замила, не я оплела,
отвзела тамян и восък
и на гробища отишла,
приляла и прикадила,
викала, та заплакала:
- Бульо ле, братовице ле,
я стани, бульо, я стани,
че ми косата оплети
ситно долненско плетене.
Буля й се от гроба обажда:
- Кълно льо, кълно Маринке,
не мога, кълно, да стана
във мойта руса косица
змия си гнездо извила,
тя си пилца мъти,
те ми очите изпиха,
на мога, кълно, да стана,
тънка ми снага пръст стана.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.02.2009
Български фолклорни мотиви. Т. II. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2010