* * *

Братя погубват сестрино либе

Мама Димитру думаше:
- Синко, Димитре, Димитре,
Димитре, златен чинино,
Димитре, златна ябълко,
не ходи, мамин Димитре,
по сборове и по седенки,
на Вълканина седенка.
Вълкана има, Димитре,
до девет мили братлета -
четирмата са хайдути,
петимата са джелати -
те ще те, синко, убият,
убият, синко, затрият!
Димитър майка не слуша,
стана Димитър, отиде
на Вълканина седенка.
На тънка дъска приседна
и въз Вълкана възлегна,
извади чифте кавали,
тънък гласец засвири,
Вълкана викна, запела.
Та са свирили и пели,
отде са чули-дочули,
Вълканините братлета.
Те на седенка дохождат
и на Димитър думаха:
- Димитре, златен чинино,
Димитре, златна ябълко,
девет години станаха,
от как се вие лъжете
със нашта сестра Вълкана,
ти дома не си дохождал.
Сега ще дома да идем,
да ядем, още да пием,
малък годеж да направим.
Димитър са не опира,
стана Димитър отиде,
та си си яли и пили,
малък годеж са правили.
Кога Димитър да изпратат,
къде са вино свършило.
Вълкана взима котела
да иде, вино да точи;
па са на врата позапре
и си на братя думаше:
- Братлета мили до девет,
да не сте нещо сторили,
докато вино наточа.
Братлета думат Вълкани:
- Отивай, сестро, не бой са.
Вълкана отива в мазето;
докато вино точила,
нали са братя до девет,
стават и Димитър улавят.
Руса му глава отрезали,
в синьо го кебе увили,
па го занесоа, занесоа
на бащини му чердаци -
там го високо качиха.
Димитровата майчица,
тя на Димитър се надаше,
Димитър дома да си иде;
петлите пеха, повториа,
Димитър още го нема.
Кога се вече съмнало,
майка му отвънка излиза
и го на чардак видела.
Отдалеч майка го вика:
- Синко Димитре, Димитре,
я ставай, синко, съмна се,
Вълкана скоро ще мине
със бели менци за вода,
па ще са снаха присмее,
че си се много поуспал.
Вика го, майка, повтори -
Димитър са не оборавя.
Кога се майка качила,
та синьо кебе повдигна,
какво ми чудо да види -
Димитрова глава отрезана
и край трупа му сложена.
Зарида майка, заплака:
- Синко, Димитре, Димитре,
не е ли ти мама думала:
"Не ходи, синко Димитре,
на Вълканина седенка!"
А ти си майка не слуша,
та ти живота земаха
Вълканините, братлета.
Па си от чардак слезнала,
млади дюлгери викнала -
Димитру сандък да правят.
Ето Вълкана минава
със бели менци за вода;
менци от рамо хвърлила,
покрай дюлгери минала
и на дюлгери думаше:
- Дюлгери, млади момчета,
по-широк сандък правете,
место и за мене да има.
Па се на чардак качила,
викнала, та заплакала:
- Либе, Димитре, Димитре,
проклети, либе, да останат
моите братя до девет,
че ти живота земаха,
я ще при тебе да дойда!
Па е у пазва бръкнала,
извади остро ноженце,
право се в сърце прободе
и край Димитър паднала,
паднала и издъхнала.
Проклета да остане
Димитровата майчица,
че тя ги двама раздели -
Димитър закопали под черкова,
а Вълкана над черкова.
Тънки тополки посадиха,
раснаха тополки, пораснаха,
та се над черкова събраха
и си клоните вплетоха.
Вечер се клони вплитаха,
сутрин ги майка му разплита.
Вълкана се обажда:
"Либе, Димитре, Димитре,
я карай клони по-високо
и аз ще да, либе, да карам,
горе във сини небеса,
там ще се, либе, съберем,
и никой не ще ни раздели."

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.09.2006
Български фолклорни мотиви. Т. ІІ. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2010.