* * *

Кобен сън на кралица (царица, мома) за пропадане на царството

Снощи вечер било на вечера,
като седна сръбски ми цар Лазар,
като седна вечер да вечера
и при него Милица кралица.
На вечера соколе пристигна
и паднало цару на колена,
протърсило тия бели крила,
изтърсило едно бело писмо.
Ка го везе сръбски ми цар Лазар
и зачете това бело писмо,
и веднъга сълзи поронило.
Попита го Милица кралица:
- Фала тебе, сръбски цар Лазаре,
колко са ти книги достигали,
се ги четиш, сълзи не си рониш;
що е толко писмо написано,
та го четиш и сълзи си рониш?
Я ми кажи и я да го знаем!
Отговаря сръбски ми цар Лазар:
- Фала тебе, Милице кралице,
нали питаш, право да ти кажем:
у писмо се, либе, показува,
наша земя турци че притисна,
наше царство турци че презема,
всичка войска наша че изгине
и я-зе чем, либе, да погинем;
а тебека млада че зароба,
тизе че си у турци робиня.
У книга се, либе, показува,
турска войска ни край, ни брой нема!
Отговаря Милица кралица:
- Фала тебе, сръбски цар Лазаре,
като ч' идеш на бой у Косово,
всичка войска с тебе че отиде,
че отида слуги и войводи,
че заведеш мои девет братя,
че заведеш Милуш Кобиличин,
че заведеш Юговичи Божко,
че заведеш Янко Косанович,
а азека сама че останем;
остави ми бар едного брата!
Отговаря сръбски ми цар Лазар:
- Хей, фала ти, Милице кралице,
кой го брата сакаш да оставим?
Отговаря Милица кралица:
- Остави ми Юговичи Божко!
Отговаря сръбски цар Лазара:
- Хей, фала ти, Милице кралице,
утре рано, либе, да подраниш,
пред зори че войска да повърви:
най-напред е Юговичи Божко
и он носи кръстата байрака,
на байрако три златни кръстеве,
между них е наше славно знаме.
Привани се коню за гривата,
примоли се, колко що че можеш,
да че байрак кому че е драго,
а он, либе, назад да се върне.
Като било утре отзарана,
пред зори е войска повървела;
най-напред е Юговичи Божко
и си носи кръстата байрака,
на байрако три златни кръстеве.
Притърчала Милица кралица,
хванала се коньо за юздата,
жално се е много помолила:
- Фала, брайно, Юговичи Божко,
тебе царо мене харизува,
да чеш байрак кому ти е драго,
а ти, брайно, назад да се върнеш.
Отговаря Юговичи Божко:
- Иди, сестро, у двори на кули,
азе нечем назад да се върнем,
я че д' идем на бой у Косово,
бой че бием за милого Бога,
кръв че леем за християнски народ!
Рипна коньо, с коньо я замина
и войската по него вървеше.
Седмина й брайкя преминаха,
на всички се кралица молила,
ега некой назад да остане.
Всичките й дума продумали:
- Иди, сестро, у двори на кули,
ние ч'ийме на бой у Косово!
Най-назаде Янко Косанович,
гола сабля у ръка носеше,
та прибира войската отзаде,
немой некой отзад да остане.
Притърчала Милица кралица,
хванала се коньо за юздата,
примоли се, колко що си може:
- Леле, брайно, Янко Косанович,
тебе царо мене харизува,
тизе, брайно, назад да се върнеш!
Отговаря Янко Косанович:
- Иди, сестро, у двори на кули,
я че д' идем на бой у Косово,
бой че бием за милого Бога,
кръв че леем за християнски народ;
а я нечем назад да се върнем!
Нажали се Милица кралица,
не се пуща от добрата коня:
- Слезни, брайно, назад да се върнеш!
Разсърди се Янко Косанович,
рипна с коньо, с коньо я прегази
и она падна на студни калдърми
и жежки я сълзи проливаха.
Излезнала слуга Гълъбина,
и си води царюва едека,
и коньо е сас злато облечен;
и излезна сръбския цар Лазар,
и излезна на бой да отива.
Като виде Милица кралица,
а нему се жалба нажалило.
Па на слуга тогай отговаря:
- Тизе днеска назад че се върнеш!
Я си хвани Милица кралица,
я а хвани за десната ръка,
изведи я на високи кули,
че тежки я жалби нападнаха,
та не може сама да излезе!
Повърна се слуга Гълъбина,
изведе я на високи кули
и си яхна тая добра коня,
по-скоро е войска пристигнало;
отишли са у равно Косово.
Отговаря сръбски ми цар Лазар:
- Хей, фала ви, наша силна войска,
и виека, седем побратиме,
видите ли през Белото море,
колко се е море замрежило,
замрежило сас турски ордии:
се гемии сас турски ордии;
видите ли през равно Косово,
колко се е поле забелело,
забелело сас турски чадъри,
се чадъри сас турски ордии?
Не се двойте, не се разредуйте,
кой че може най юнак да бъде,
да отдвои дванайсе хиляд,
да удари покрай Бело море,
ега сапре турските гемии,
да не може сила да достига.
Наело се Юже Бранковиче,
он отдвои дванайсе хиляд,
щото бея най-болье юнаци.
Та удари покрай Бело море;
та не запре турските гемии,
нало си е вяра променило,
всичка войска на турци предаде.
Удариха се на бой окол пладне,
та се биха здраком до вечера,
тогай се е битка подмирила.
Събраха се седем побратиме,
най-после е Юже Бранковиче,
седнали са на тайна вечера,
запили са вино да си пия,
додали са на царо чашата,
чаша се е върло нарасила.
Отговаря сръбски цар Лазара:
- Фала вие, седем побратиме,
големи ни душмани нападат!
Отговаря Юже Бранковиче:
- Хей, фала ти, сръбски цар Лазаре,
душмани са днеска при тебека;
който ти е най-верен побратим,
кой ти даде тая чаша вино
и тоя че царство да предаде!
А царо си тогай отговаря:
- Хей, фала ви, седем побратиме,
който мисли, брате, за Турция,
утре рано турци да го хвана!
Разсърди се Милуш Кобиличин,
тогай стана Милуш от вечера
и на царо тогаи отказуйе:
- Фала тебе, сръбски цар Лазаре,
ако азе, брате, за зло мислим,
мене утре турци нека хвана;
утре рано ч' идем у Турция,
хем че хванем царя султан Мурад,
та чем първо да го побугарчим,
че му турим сланина у уста,
па чем после я да го погубим.
Ако това, брайно, я не свършим,
на менека глава нече носим,
сам си азе глава че си свалим!
Бог да бие Юже Бранковиче,
по-рано е Юже подранило,
та отива код цар султан Мурад
и на царо тогай отказува:
- Са че дойде Милош Кобиличин,
ка пристигне Милош до тебека,
че ти сака твоя десна ръка,
да цалива твоя десна ръка,
ега би се от бой помирили;
тизе немой ръка да си дадеш,
на си подай твоя десна чижма
да цалива Милош Кобиличин,
да се знае, че са долни от нас!
Доде това дума да издума
и пристига Милош Кобиличин.
Като слазя от добрата коня,
притърчали турци-еничере,
притърчали коня да му хвана,
а Милош им дума казуваше:
- Назад, турко, кон ми не фатайте,
не подадно днеска на каурин
турчин коня да му шета,
моя коня сама че се шета.
И увлезна код цар султан Мурад,
поиска му тая десна ръка:
- Дай си, царо, тая десна ръка,
да наливам, царо, да ми простиш,
да запреме бойо низ Косово,
вече войска стига изгинаха
и от тебе, царо, и от назе!
Не даде си тая десна ръка,
на подаде тая десна чижма;
он не стея чижма да цалива,
нъло разпра царо султан Мурад,
и веднъг се на коня качило,
та е бегал до Гюзел-кюприя.
Па се сети Милош Кобиличин,
не му тури сланина у уста.
Повърна се Милош наназаде,
та отиде код цар султан Мурад,
та му тури сланина у уста.
Доде Милош назад да се върне,
турци питат мало и големо,
да какво че Милош да улова.
Дочула ги една стара баба:
- Фала вие, турци-еничере,
и това ли азе да ви учим?
Потрошете сабли потрошени,
набите ги по Гюзел-кюприя,
наронете слама ръженица;
силно оди Милош Кобиличин,
че промине през Гюзел-кюприя,
на коня че нозе да присече,
он че падне от добрата коня,
тогай може Милош да хванете!
Веднъга турци това направили.
Ка летеше Милош Кобиличин,
дор да мине он Гюзел-кюприя,
и коня е на земята паднал.
Падна Милош от добрата коня:
три сахата Милош тамо седе,
па не смея турци да си прийда.
Тогай ока Милош Кобиличин:
- Ела, турко, сега ме хванете;
що летеше сокол нависоко,
а сега ви сам у руке дойде;
проклет да е, кой ви това каза,
него земя да го не приима,
ни па Бог душа да му нече;
на кое ви место той доучи,
ега тамо да се укамени,
за век тамо да се приказуйе.
И веднъга тая стара баба,
и веднъга на камик станала.
Тогай хванаха Милош Кобиличин,
та ойдоха код цар султан Мурад,
водеха го два силни джелати,
а царо е още на живота,
едва му е дума продумало:
- Фала тебе, Милош Кобиличин,
не ми е жалба, защо ме погуби,
на ми е жалба, че ме побугарчи,
та ми тури сланина у уста;
цаливай ми ръка и прощавай,
че си и ти юнак над юнаци.
И веднъга ръка му цалива,
простиа се с царо султан Мурад.
Притърчаха два църни арапи,
погубиха Милош Кобиличин
и двата са заедно умрели.
Войските се силно, страшно бия,
много сила от Белото море.
Що се бие Юже Бранковиче,
щото беше Юговичи Божко
и що беше Янко Косанович,
до зенгии у кръв утъхнали,
дека мина, сокаци направа.
Заигра се един църн арапин,
та погуби сръбски ми цар Лазар;
заигра се Юговичи Божко,
та погуби Църна Арапина;
заигра се Юже Бранковиче,
тий не знали защо е измама,
че че оно и них да погуби,
като махна сабля димиския,
та погуби Юговичи Божко
и погуби Янко Косанович,
и погуби Иван, свой побратим,
и двата са царя погинали,
и бой се е тогай подмирило.
Но сръбската войска изгинала,
що остала се са наранети
и тогай се здраком па здрачило.
Като било утре отзарана,
два сокола пища на портите.
Излезнала Милица кралица,
та си пита два сиви соколе:
- Ка пищите на нашите порти,
минахте ли през равно Косово,
видохте ли до две силни войски,
дали са се у бой ударили?
Еден сокол крила протърсува,
изтърсува едно бело писмо.
Ка го везе Милица кралица,
у книгата всичко там писува,
и двата са царя погинали.
И пристига слуга Гълъбина,
и го пита Милица кралица:
- Фала тебе, непознан юначе,
като идеш от равно Косово,
дали виде до две силни войски,
дали са се у бой ударили?
Оно едва с душа продумало:
- Не ме питай вече за войската,
но отрежи тай златна зенгия,
та да паднем на зелена трева ;
и наточи това руйно вино,
та ми одми тия църни кърви;
на мене са дванайсе рани,
а коньо е двадесе и четири,
от Бога ме сал дарба подари,
сал до тебе с душа ега дойдем
и веднъга душа че предадем!
Наша войска вече да не питаш,
наша войска кърви потопиха
и загина сръбски ми цар Лазар,
и загина Милош Кобиличин;
проклет да е Юже Бранковиче,
он предаде наша силна войска,
он погуби Юговичи Божко,
он погуби Янко Косанович,
он погуби Иван, свой побратим,
и войската всичка ни изгина.
Що остана, се са наранети,
царството се вече дотраяло,
скоро, скоро турци че да дойда.
Преличи се, Милице кралице,
и излезни из високи кули,
та си оди просто по сокаци,
да не зная, защо си царица!
Това й е дума отказало
и веднъга душа е предало.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.01.2021
Български фолклорни мотиви. Т. ІІ. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2021