* * *

Момък среща в полунощ три бродници/магьосници на извор/река

Стояну гости дойдоха,
девет сестрици кралици,
десетата бе царица -
довела дете мъничко.
Яли са и легнале са,
водата им се свършила,
детето им се събуди,
ка рече: - Вода, та вода!
А тия вода нямаха,
ами му вино даваха,
а то виното не щеше...
Стоян се чуди и мае
отде водица да вземе,
детенце да си напои.
Сестра Стояну думаше:
- Брате Стояне, Стояне,
иди си вода донеси,
детенце да ми напоиш,
че ми е дете галено!
Стояну веке додея,
та па си грабна стовните,
та си отиде, отиде
на самодивско кладенче.
Като из пътя вървеше,
тя го срещнала бабичка,
па си Стояну думаше:
- Стояне, царче Стояне,
я си не ходи, Стояне,
на самодивско кладенче;
дъщеря ми е сърдита,
та ще ти пакост направи -
още петлите не пяха!
А Стоян си я не слуша
и на кладенче отиде -
че си Стояну додея,
додея мъжко детенце,
додея сестра царица
и още девет кралици.
Кога си тамо отиде,
той си никого не видя,
едната стовна налея
и другата си подложи.
Иззади него излезе
една ми мома хубава,
и окол нея седяха
дванайсе моми хубави,
и дванайсе делии,
държаха сабли френгии,
и други толкоз харамие
с голи ми брадви във ръце.
Мома Стояну думаше:
- Стояне, царче Стояне,
още петлите не пяха,
що търсиш тука, Стояне?
Дали те млади утрепя,
или те млади онеми,
или сестра ти утрепя
с нейното мъжко детенце?
А Стоян си й думаше:
- Недей си мене утрепва,
нито сестра ми убивай
с нейното мъжко детенце!
Водица да си налея,
детенце да си напоя;
тогаз ще тука да дойда
и ти си мене утрепи!
Самодива му думаше:
- Стояне, царче Стояне,
Стояне, младо юначе,
заран те чакам, Стояне,
дорде петлите попеят.
Ако ли тука не дойдеш,
азе ще тебе утрепя,
твоята мила сестрица
с нейното мъжко детенце,
и още девет кралици!
Стоян се назад повърна,
та си дома си отиде
и си детенце напои.
Сестра Стояну думаше:
- Брате Стояне, Стояне,
що стоиш, брате, та мислиш?
А Стоян си й думаше:
- Сестрице, мила сестрице,
лош сън си снощи сънувах,
че аз си лежах, сестрице,
при самодивско кладенче
и гарване ме ядяха.
Сестрица му се смееше,
а той си сълзи ронеше.
Съвнало и е мръкнало,
Стоян си увзе стовните,
та на кладенче да иде,
тя го срещнала бабичка,
па си Стояну думаше:
- Стояне, младо юначе,
Стояне, синко Стояне,
я ме послушай, Стояне!
Когато идеш, Стояне,
на самодивско кладенче,
дъщеря ми ще те попита
дали я либиш, Стояне,
а ти й речи, Стояне,
че си я либиш от сърце!
Ако й речеш, Стояне,
че я не либиш от сърце,
тя ще ти пакост направи,
а то е язък за тебе;
а твойта стара майчица
вечно ще жали за тебе,
ще ходи и ще тъгува!
Стоян й нищо не рече
и на кладенче отиде,
той си момата намери,
гола-голичка седеше,
една ми тамо лежеше.
Като си Стоян пристъпи,
самодива му думаше:
- Либе Стояне, Стояне,
ела при мене да седнеш,
ела при мене да легнеш,
ако ли не щеш, Стояне,
аз ще ти очи извъртя,
на дърво ща ги закача,
та кога доде майка ти,
водица да ти налее,
очици да ти намери!
Ако ме либиш, Стояне,
азе ще тебе да взема,
болярин ще те направя,
да ти се кланя царица
и още девет кралици!
Я слушай, либе Стояне,
че що ще да ти заръчам -
никому нищо не казвай,
вечерта мене да чакаш,
дорде петлите попеят!
Стоян се назад повърна,
та си дома си отиде.
Минало, що е минало,
Стоян си стана болярин,
в сребро и злато лежеше,
ала му лице венеше...
Самодива му думаше:
- Либе Стояне, Стояне!
Азе ти, либе, заръчам,
никому нищо не казвай;
ако някому да кажеш,
азе ще тебе оставя,
имане ще ти отнема,
още ще тебе утрепя -
ама съм тежка станала
и син ми ще ме попита:
"Кой ми е баща, мамо ле?"
Минало, що е минало,
сестра си пита Стояна:
- Брате Стояне, Стояне,
отде взе толкоз имане -
време е да те оженим!
А Стоян си й думаше:
- Имане ми е от Бога!
А сестра си му думаше:
- Брате Стояне, Стояне,
защо си, братко, повянал,
повянал, брате, посърнал,
лице ти вяне, темнее,
че дали си се залибил,
или си болен, неволен,
или ти булка не дават?
Ако ти булка не дават,
аз ще ти булка намера,
сама ми царска дъщеря,
щото си за нас прилича!
А Стоян си й думаше:
- Нито съм болен неволен,
нито съм либе залибил,
нито ще либе да взема!
Самодива е родила
едно ми мъжко детенце,
на лице слънце прилича,
в уста му звезда грееше.
Стоян си дете гледаше
и самодиви думаше:
- Либе ле, моя невясто,
защо се криеш в ясни ден
с моето мъжко детенце,
саде ми ноще излизаш?
Самодива му думаше:
- Либе Стояне, Стояне,
ако си дене аз дойда,
азе ще, либе, да умра
с твоето мъжко детенце,
че си ми мама не дава
със човеците да седя.
Послушай мене, Стояне!
Да станеш, либе, да идеш
на самодивско кладенче,
дорде петлите попеят.
Тя ще излезе майка ми,
ти да й речеш, либе ле:
"Дъщеря ти е болна легнала,
та да й дадеш пръстенът
и на баща й кожухът,
и червеното гълъбче!",
та ми ги тука донеси."
И Стоян си я послуша,
та си вечерта отиде
на самодивско кладенче.
Тя е излязла бабичка,
та па Стояну думаше:
- Синко Стояне, Стояне,
азе си зная, Стояне,
защо си тука ти дошъл;
дъщеря ми е хитра, разумна,
и азе долу не падам,
ала си тебе обичам
и зет ще да те направя,
че аз ще скоро да умра!
Мойта дъщеря доведи,
от мене прошка да вземе,
и аз ще да ви обдаря
с пръстенът, още кожухът
и с червеното гълъбче,
на светът да я покажа.
Ако ли тука не дойде,
то аз ще скоро да умра
и тя ще вечно остане
да ходи и да тъгува,
от светът далеч да седи!
Стоян се назад повърна,
та си дома си отиде
и самодиви думаше:
- Либе ле, моя невясто,
я вземи, либе, я вземи
нашето мъжко детенце,
та да си идеш, либе ле,
на самодивско кладенче!
Па са станали, станали,
та са отишли, отишли
на самодивско кладенче
с тяхното мъжко детенце.
Майка им си ги обдари
и с ред ги всички целуна,
като се със тях опрости,
и тогава се загуби,
тогаз петлите попяха...
Стоян си булка държеше
и детенце си гледаше,
а невяста му думаше:
- Не бой се сега, Стояне,
аз не ще веке да бягам,
ами ще тебе да взема,
и ще си с тебе живея,
и с тебе ще се венчея!
И тъй се назад върнали,
и двамата се венчали.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.07.2013
Български фолклорни мотиви. Т. II. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2013