* * *

Момък среща в полунощ три бродници/магьосници на извор/река

Стояну госте дойдоха,
девет сестрици-кралици;
десета сестра царица,
довела дете мъничко.
Яли са и легнали са,
дете се презнощ събуди -
ка рече "Вода, та вода!"
Стояну вече додея,
та грабна стовни у ръце -
сам се за вода упъти
на самодивско кладенче.
Като из пътят вървеше,
срещнала го е бабичка,
па си Стояну думаше:
- Стояне, младо юначе,
я си не ходи, Стояне,
на самодивско кладенче.
Дъщеря ми е сърдита,
та ще ти пакост направи -
още са петли не пели!
Стоян стария не слуша -
право си тамо отиде;
едната стовна налея
и другата си подложи -
че сянка му се засени
иззади него над извор.
Кога се Стоян обърна -
зад него млада девойка,
а зади нея седеха
дванайсет други девойки.
Първата дума Стояну:
- Още петлите не пяха,
що търсиш тука, Стояне,
в потайно време, несгодно -
росена да ми разтъпкваш,
водата да ми размъщаш?
Сам си отсъда отсъди -
какво със тебе да сторя!
- Чакай, незнайна девойко,
водица дома да занеса,
за сестрино ми детенце,
пак сам ще тука да дойда,
дорде петлите пропеят -
с мене да правиш що искаш!
Що рече това и стори.
На поврат срещна бабичка;
тя на Стояну обади:
- Стояне, младо юначе,
не ме послуша одеве,
баре сега ме послушай!
Кога се върнеш, Стояне,
на самодивско кладенче,
попита ли те щерка ми -
би ли я младо залюбил,
язък да не е за младост -
ти да й речеш, Стояне:
"От сърце, млада девойко!"
Стоян й нищо не рече;
ходи си дома, върна се
и на кладенче намери
сама девойка да чака,
гола на камък седнала.
Като си Стоян пристъпи,
самодива му думаше:
- Стояне, младо юначе,
Стояне, жалба голяма,
стъпи при мене да седнеш,
седни при мене да легнеш -
би ли си младост прежалил,
би ли ме млада залюбил?
Петли пропяха, зори се,
чак тогаз Стоян потръгна,
за дома да си отива,
а самодива му дума:
- Стояне, жалба голяма,
никому нищо не казвай -
товари стока за Стамбул;
кога се върнеш от Стамбул,
и ази с тебе ще дойда -
казвай им, че съм крадена
от чуждо село далеко.
Що рече, така и стана...
Година веке на изход,
злато и сребро до воля,
булчето му е на сърце,
първа го рожба радува,
а Стоян вене, темнее!
Пита го само булчето:
- Що ти е, либе, та венеш?
Или не съм ти на сърце?
- Либе ле, моя невясто,
защо се криеш в ясен ден
с нашата първа рожбица,
та саде ноще излизаш?
- Стояне, либе Стояне,
таквиз майчини уроци -
ако ме види слънцето,
азе ще млада загина
със първа рожба момчана.
Днеска е вече три годин -
Стояне, либе, отиди
на самодивско кладенче.
Триж на кладенче похлопай -
на кладенчето на стубел.
Майка ми ще да излезе,
ти на майка ми да кажеш,
че съм си болна легнала,
та да ти даде пръстенът -
бащина пръстен маламян,
със червеното гълъбче.
От нея за мен да бъде,
от нея за теб да бъда -
да се не крия в ясен ден.
И Стоян си я послуша,
та на кладенче отиде.
Триж на кладенче похлопа,
та е излязла майка й:
- Зете ле, синко Стояне,
азе си зная, Стояне,
ти за какво си тук дошъл.
Щерка ми хитра, разумна -
и ази долу не падам.
Аз те, Стояне, обичам,
затуй се назад повърни,
щерка ми тука доведи,
от мене прошка да вземе,
че аз ща скоро да умра.
Ако не доде, да знае,
че тя ще вечно остане
да ходи и да тъгува -
от светът далеч да седи.
Стоян се назад повърна,
взема си булче и рожба,
та са отишли, отишли
на самодивско кладенче.
Майка им ги е простила,
майка им си ги обдари -
даде й пръстен маламян,
даде му пояс бахрама,
а на детето герданче
все от червени мерджани,
и с ред ги всички целуна,
и никой не я съгледа
къде се и как загуби.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.07.2013
Български фолклорни мотиви. Т. II. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2013