* * *

Поплак от богат, но грозен мъж

Любили ми се, лъгали,
Донка и Димитър двамата,
от малки, дор до големи.
Където Донка да иде,
на хоро, или на седянка,
Димитър и той отива.
Един до друг играят,
сладки си думи говорят.
Любов ги пуста мъчеше.
На сън им мира не дава,
докато Донка заспива,
на сън се Димитър явява,
а когато Димитър заспива,
на сън му се Донка явява.
Весела Донка, засмяна,
на сън Димитър посяга,
бре, Донка да си прегърне.
Ала, кога се от сън сабуди,
няма я Донка при него.
В една свята неделя,
Димитър на Донка продума:
- Донке ле, севда голяма.
Стига сме се вече лъгали,
стига, хората за нас да говорят.
Я, иди Донке във вази,
и питай Донке майка си.
Я, ще питам нашите.
Двама да се вземем,
край на любов да сложиме.
Засмя се Донка и тръгна.
Кога си в тях отиде,
на майка си Донка продума:
- Хайде ме, мамо, посгоди
за Димитър, моя любовник.
Че, аз, го много обичам,
много ми е, мамо, по сърце.
Майка на Донка продума:
- Мър, Донке, едничка на мама,
едничка, още мъничка.
Как се в Димитър ти влюби.
В този клети сиромах,
той няма ниви, ливади,
с какво ще те прехрани.
Сал една хубост в него.
Аз, съм ти, мама, избрала
Никола, баш болярчето.
Макарче е черен и грозен,
ала е много имотен.
Заплака Донка, говори:
- Не ща Никола грозния!
Макар че е много имотен,
ала не ми е на сърце.
Димитър, мамо, обичам,
макар че е клет сиромах.
Майка Донка не слуша.
В една свята неделя
насила си Донка ожени
за Никола, младо болярче.
Було на Донка сложиха,
и към църквата тръгнаха,
да ги двамата венчаят.
Поп се пред тях изправи,
и ги двамата запита:
- Обичат ли се двамата?
Никола гордо извика:
- Венчай, попе не питай!
А Донка глава наведе,
земята черна, погледна
и бисрти сълзи порони.
Черни си очи Донка издигна,
и към народа погледна,
и що Донка да види -
нейния обичан Димитър,
и той в църква отишал.
И жално кам Донка гледаше,
и бистри си сълзи ронеше.
Кога го Донка съгледа,
клето й сърце затуптя.
Веднага попа блъснала
и при Димитър отишла.
С лява го ръка прегърна,
с дясна ръка посегна,
ножа от Димитър тя взема
и се в гърди прободе.
Там падна Донка на земя.
Черни я кърви обляха,
бяло й було окървавиха.
Димитър се над нея наведе,
и я по лице целуна.
Бистри му сълзи, капеха
на Донка лице обливаха.
Донка го жално гледаше.
Димитър парабел извади
и се до Донка застреля.
Сватбари стават смаяни,
не знаят какво да правят.
Донка вече очи превърта,
последни думи тя каза:
- Майчице, проклета да си,
дето ни с Димитър раздели!
Но сърцата ще са влюбени
и смъртта не е раздяла.
Живи ни, мамо, раздели,
но мъртви ни, мамо, събери,
в един гроб зарови.
Сал това Донка продума
и се от душа раздели.
Бре, плаче Донкина мама,
и като плаче, нарежда:
- Мъри, Донке чедо, едничка,
едничка и много миличка.
Що туй нещо, мама, направи,
как ще те мама, Донке, прежали?!
Ако бях знаела, че туй чудо
ще да направиш,
нямаше да ви, мама, разделя.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.10.2013
Български фолклорни мотиви. Т. I. Обредни песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2013