* * *

Делба на двама братя

Седнали два бракя рождени,
у събота спроти неделя,
на златни трапези да вечераа.
Кои ми са два бракя рождени?
По-стария Павел господар,
по-малкия Петър войвода.
Ем вечераа, ем се разговараа.
Павел на Петър казуваше:
- Ой ле, брате Петре, по-мали от мене,
повниш ли, брате, ели не повниш,
колко стока баща ни остаи
и какво баща ни заръча?
Кога фатиме с тебе да се делим,
да разделим татково имане,
татково имане и таткова стока.
Я да взема села и чифлици,
таткова коня шестокрила,
таткова сабя димиския,
таткови хръти и загари
и два бракя сокола.
А ти да вземеш сиво стадо,
що го броим дванайсе хиляди,
и да вземеш ниви и ливади.
А Петър на Павел говори:
- Ой ле, по-стари брате Павле!
Тебе прилега, брате, да вземеш,
да вземеш ниви и ливади,
да вземеш сто долюма лозе,
да вземеш това сиво стадо,
що го броим дванайсе хиляди,
оти си си, брате, оженен,
та имаш кой измет да чини.
Я съм брате, левтер,
нема кой измет да ми чини.
Да взема ниви и ливади,
иска косачи да фатам,
и на нива ораче да цане.
Иска измекяре да фатам,
сиво стадо да ми паса,
то иска измет да му се чини,
нема кой да го посреща, изпраща.
На теб прилега това да вземеш,
кье си имаш първа люба -
стадо да посреща, изпраща.
А мене прилега таткова коня,
таткова коня шестокрила.
Я кье взема таткова сабя
и кье взема два бракя сокола,
и кье взема села и чифлици,
това си на мене прилега -
да си яхам таткова коня,
да си носе таткова сабя,
да си воде хръти и загари,
да си оде по села и чифлици
и да си трасе за мене прилика,
прилика, що спроти мене прилега,
що прилега за наши двори.
А на Павел хатър остана,
хатър остана, на Петър се разсърди -
станаха, та си сръдни легнаа.
А кога петлите пропеа,
Павел рано подрани,
рано подрани, коня изведе,
коня изведе, коня шестокрила,
та си коня Павел отстегна
и си взе сабя и боздугана,
и си вдигна два бракя сокола,
и си свика хръти и загари.
И се Павел на коня качи,
и си извика своя първа люба:
- Ела, любо, та ме изпрати,
изпрати ме да ти заръчам -
я ке, любо, по гора да ида,
по гора к' ида, лов да лове.
А ти, любо, дома кье останеш.
Слушай тебе що кье ти кажа -
кога стане брат ми Петър,
дай му вода лице да си омие,
дай му кръпа да се обръше,
изпрати го на църкви д' иде,
да се кръсти, Богу да се моли.
А ти, любо, дома да останеш,
да сготвиш сладки, благи гостби,
да наточиш вино и ракия.
У гостбите отрова да туриш,
у виното отрова да туриш
и у ракията отрова да туриш.
Кога дойде брат ми от църква,
дай му да яде гостби с отрова,
да го служиш ракия с отрова
да го служиш вино с отрова.
Какво да мош' брат ми да отровиш,
всичка стока на нас да остане,
татково имане на нас да остане,
на назе имане да ни стигне,
от брат ни широко да ни стане.
Това, любо, мултак да извършиш,
кье ако ли Бог ми даде
жив от гора я да се върна
и найда брат ми на живот,
кье ти отсека двете нозе,
двете нозе до колена,
двете ръце до лахтите
и кье ти изваде твои църни очи!
Бутна Павел коня и отиде,
отиде по гора зелена,
заведе си хръти и загари.
А Павловица дома остана...
Разбуди се Петър войвода,
та си стана на нозе юначки
и си викна на негова снаха:
- Дай ми, снахо, вода да се омиа,
да си омиа очи и образи.
Снаха му вода посипала,
даде му кърпа, та се обръша,
стана Петър, на църква отиде.
А Павловица дома остана
да си готви сладки, благи гостби.
Павловица беше много акълия,
акълия, много разелия,
разелия, много милостива.
Не кайдиса у сладки, благи гостби,
не кайдиса отрова да тури,
ни у гостби, ни у вино-ракия,
току насипа тай благи шекер.
Всичко си Павловица приготви,
приготви, по честна трапеза нареди.
Петър седе у честита църква,
седе, додека църква трая.
Доде време, църква изпусна,
взема си Петър чиста литургиа,
дойде си Петър от църква дома,
седна си на честна трапеза.
А снаха Павловица го служи,
служи го бистра, люта ракия,
люта ракия с благи шекер.
Само Петър ручок си поруче.
Дойде време снаха вино да го служи:
до пол' чаша вино му сипува,
а сос съзи чаша препунува,
та на Петър чаша подаваше
и по скути му разсипуваше.
Догледаха Петър войвода
и на снаха си говореше:
- Снахо, Павловице млада,
кье те питам, право да ми кажеш:
защо плачеш и съзи рониш,
та на мене чаша преливаш
и ми по скути разсипуваш?
Дали съм и на тебе дотегнал,
и на тебе като на брата ми?
Дали оти съм малък сирак останал,
останал без макя и без баща,
останал съм на твои ръце?
То стана петнайсе години,
какво ми, снахо, измет чиниш.
Ти ми слагаш ручок и вечере,
ти ми, снахо, слагаш и вдигаш,
ти ми, снахо, постилаш и покриваш,
ти ми, снахо, премена даваш,
да не съм ти много дотегнал?
А снаха на Петър си говори:
- Ой ле деверю, Петре войводо,
петнайсе години като гледам,
още петнайсе измет да ти чине,
ти на мене неке дотегнеш.
Я те не знам, кье ми си девер,
'ми те знам за брат рожден.
Слушай, деверю, да ти кажа:
каков дявол снощи муги вас влезе,
та се вие, два бракя, спорекохте,
по-голема кавга вдигнахте?
Не се скарахте ни за злато,
ни за злато, ни за чисти сребро,
а на брата ти голем хатър остана,
рано рани отзарана,
рано рани къде първи петли,
та си таткова ви коня отяха
и отведе хръти и загари,
отведе два брата сокола,
та отиде по гора зелена
да си гони хитра дивотина.
Да ти кажа, още да ти кажа
какво ми люто заръчи:
какво да мога тебе да отровя,
всичко имане на нас да остане
и на брат ти широко да стане,
и на него стока да стигне.
Ако я некю тебе да отровя,
кога си дойде от гора зелена
и да найде тебе на живот,
заклел се е, зарекъл се е
да ми сече нозе до колена,
нозе до колена, ръце до лахтите
и да ми извади очи на живота.
А Петър на снаха си думаше:
- Снахо мила, Павловице млада!
Отрови ме, загуби ме,
азе младо да погина!
немой зарад мен ти да страдаш,
зарад мен без нозе да останеш,
без нозе и нез ръце.
Немой зарад мен без очи да останеш,
без ръце, без очи мъчно кье живееш.
А снаха си на Петър казуваше:
- Чуй мене ти, деверю Петре!
Я съм каил без нозе да седа,
без нозе и без ръце да остана
и съм каил без очи да остана,
а не съм каил тебе да погуба,
да загинеш младо и зелено,
младо и зелено на божа правина.
Ако ми отсече нозе и ръце,
азе имам девет бракя,
и деветте са господаре -
тиа мене за хаир кье гледаа,
саде тебе не ща да погубе.
Слушай ме па, деверю петре:
ручай, двата да ручаме,
пий винце да се напиеме.
Слушай я що кье ти кажа,
и това да ме послушаш:
ела по мене у шарени одаи,
легни тука на меки душези,
я кье те покрия с платно бабукериа
и по платно свещи кье напале,
на живота умрел да се направиш.
Кога си дойде брат ти от гора,
да видим брат ти какво сърце има -
дали кье заплаче брат ти за тебе.
Петър си снаха послуша,
та стана, в одая си легна,
легна си на меки душези.
А снаха му Томана го покри,
покри го с платно бабукериа,
по него запали четити свещи,
четири свещи восочени,
на живота умрел се направи.
Па излезе Томана ванка на диване,
та си плаче и Петър оплакува.
А Павел оди по гора зелена,
оди ден, ден до пладнина,
нема нищо нито да срещне,
нито да срещне, нито да стигне,
не може нищо лов да улови.
Върна се с коня назаде,
назаде, дома да с' иде.
Замина си през свои ливади,
слезе си от коня на земя,
пусна си коня трева да пасе,
а той си легна под дебела сенка,
на ръка държи два пилца соколова
и си гледа више ках небето.
Като гледа, що кье да съгледа?
Съгледа си едно диво пиле,
диво пиле, кръстати орела.
Сака Павел саир да погледа
какво си се пилци бораа,
та си пусна пиле соколово.
Удари се с кръстати орел.
Ели си е орел по-голем,
надви си пиле соколово,
писна пиле като Юда по гора:
- Скоро, брате, друго пиле соколово,
и тизе код мене да дойдеш,
заре мене орел ми надви,
та кю азе от орел да погина,
а тизе сами кье си останеш.
Утре господаре кье те прати,
кье те прати лов да ловиш,
неке има кой да ти помогне,
та кеш и ти утре да погинеш.
Ка го дочу пиле соколово,
та литна от Павлева ръка.
Събраха се два брата сокола,
удариха кръстатия орел,
свалиха го долу на земята,
та го теглят на Павлева ръка.
Орел пищи като люта змия.
Павел стана, орел отевна,
отевна го от два брата сокола
и си на орел говореше:
- Мъчи, мъчи, кръстати орел,
я тебе у кафез кье чувам,
кье те ране руди агнета.
Даде Господ, орел продума,
та на Павел говореше:
- Ой ле, Павле господарю,
ексик да е твоята кафеза,
пусти били твоите агнета,
що кье нараниш ти мене,
азе из ръка да се гледам.
Ние бехме два бракя рождени:
дека идехме, се башардисахме,
а никому се не давахме.
А вчера се с брат ми разделихме,
брат ми вчера от пушка загина,
а азе си сами останах.
Днеска и азе кье загина
от твои два бракя сокола,
оти нема кой да ми помогне.
Тога си се Павле досетил,
удари си ръце у колена,
па си вика с глас нажалено:
- Леле Боже, сполай ти на тебе,
що е пиле, та за брат си плаче,
ами що остана до назе?
Ние бяхме два бракя рождени,
та се снощи с брат ми скарахме,
та я какво на люба заръчих:
какво да може брат ми да отрови,
всичка стока на мен да остане
и на мен широко да падне.
Сега е люба брат ми отровила,
я сами останах като сухо дърво,
като сухо дърво у широко поле.
Утре нещо неволя да ми дойде,
кой кье дойде мене да помогне?
Па си стана на нозе юначки,
та си хвана коня шестокрила,
та си Павел коня воседна,
а си забури хръти и загари.
Бутна коня по равни друми
и си на коня тийо говори:
- Бързай, коню, колко можеш,
ние дома бърже да с' идем,
дано брат ми жив заварим -
я на тебе голем тимар кье имам.
Бърза коня, колко си може,
отидоха си на Павлеви порти.
Еле били порти затворени,
нема кога павел на порти да чука,
бутна коня, през порти прехвръкнаа
та си спаднаха на равни двори.
Рипи Павел от кон на земя,
пусна коня сами да си шета,
а той се качи горе на диване,
та си срещна своя първа люба
и на нея си тийо говори:
- Любо моя, Томано невесто,
истина ли свърши, що ти заръчих -
да отровиш моя милна брата?
- Кье свърше, оти да не свърше?
хвалиш ми се нозе да ми сечеш,
хвалиш ми се ръце да ми осечеш,
ръце да сечеш, очи да ми извадиш.
А я не мога без нозе да седе,
не мога без ръце и очи да живе,
а без твой брат я кье помина.
Я го къде лежи у шарена одая
и на него свеки напалени.
Иди да найдеш майсторе дюлгере
на него къща да сграда,
къща да сграда, къща вечовна.
И Павел си в одая влезе.
Като виде брата си изтегнат
и къде на него свеки горе,
викна Павел с глас да плаче:
- Леле Боже, сполай ти на тебе,
каков дявол на назе припадна,
та се ние с брат ми скарахме,
скарахме, та и разделихме,
разделихме се, разтурихме се.
Леле брате Петре, дека кье те виде,
като си ти заради мене,
заради мене на право загина,
та си азе сами останах?
Утре неволя да ми дойде,
кой кье мене да помогне?
Вдигна ръка нож да си извади
и сами себе да се убие,
да се убие, кръв да разсипе.
И люба му стои и саир гледа
брат за брата ш' кье да прави.
Виде люба, кье Павел кье се убие,
кье се убие, та кье загине,
притърчала, ръка му хванала
и на Павел си говори:
- Ой ле Павле, Павле господарю,
що кье направиш, що кье учиниш,
сами на себе кръв да разсипеш,
кръв да разсипеш за брат ти?
Еме еле ми ти, Павле, заръча,
заръча ми брат ти да отровя,
та на тебе широко да стане,
широко да стане, имане да стигне?
И ми се хвалиш да ми сечеш,
да ми сечеш ръце и нозе
и още очи да ми извадиш,
ако брат ти не отровя.
Още толкова се Павел разяди,
тегли ръка с нож да се убие.
Виде люба, кье не може му надвие,
не може ръка да му додръжи,
и си викна Павловица млада:
- Стани, стани, деверю Петре,
зарад теб брат ти кье загине,
сами на себе кръв кье разсипе.
Тога се Петър на нозе изправил,
та се с Павел двама прегърнаха,
в юначки лица целуваа,
та се бракя опростиа,
що си се тия двама караха.
Па излезоа два бракя рождени,
излезоа ванка на диване,
та си седнаха на честна трапеза,
та си яда бракя и си пиеха
и си се двама разговараа.
Павел на себе си викаше:
- Бог да ми прости стара майка,
стара майка и стари татка,
кье ми найдоха хитра люба,
хитра люба, хитра и разумна,
каквото заръчах, не ме слуша.
Да беше ме тя послушала,
брат ми Петър да отровеше,
я по него кех да погина,
всичка стока кеше пуста остане,
а душмане наши да се радуваа,
кье ни е стока пуста останала.
Па си Павел люба говори:
- Чуеш ли ме, Томано невесто,
омеси ми две бели погачи,
наточи ми три здравици вино,
а я к' ида коня да си стегна,
кье ида девойка да трасе,
девойка, на брат ми Петър прилика
и за двори що прилега,
и на тебе помощница,
на измет да ти помага.
А люба стана, рада и весела,
та погаче люба омесила
и три здравици вино наточила,
та на Павел си приготвила,
приготвила всичко, що требува.
А Павел си коня осегна
и зе, що е Томана проготвила.
Па си Павел коня оседна,
та си отиде на Релюви двори
код онуйго Релю Шестокрила:
- Добро утро, Релю Шестокрила!
Релю не му дума повърна:
- Дал ти Бог добро, Павле господарю.
А Павле Релю казува:
- Чуеш ли ме, Релю Шестокрила,
защо съм я до тебе допаднал?
Я съм до тебе, Релю, допаднал
с тебе да се, Релю, осватиме,
да ми дадеш Гроздена девойка,
Гроздена, твоя милна керка,
на мене снаха тя да биде,
да ожениме брата ми Петър.
А Релю на Павел говори:
- Бива, Павле, оти да не бива,
я милувам с вас да се освате,
Гроздена на тебе снаха да биде,
а Петър мене зет да биде -
не като зет, а като син да ми е.
Павел на Реля нишан даде,
нишан даде златен пръстен,
златен пръстен бурмалия.
Доде годеж да напрая
и доде препив да упия,
похарчи Павел три товари,
три товари чисто злато.
Стана Павел, дома си отиде,
та калеса кума и старока,
калеса и два девера млади
и си калеса три хиляди свата.
Кого ка калеса, се му дойдоха.
Вземаа златна кочия,
удариха свирки и тъпане,
такнаа по равни друми,
та си отидоха на Релюви двори,
та си увзеха Релюва милна керка,
Релюва керка, Гроздена девойка.
Та си я доведоха на Павлови двори,
чиниха сватба три недели време,
та си ожени свой брата Петър.
Еле се е Петър човек сгодил,
живеа сто-й-петдесе години,
та си челяд зародиа.
Не се ни етърви скараха,
не се ни бракя разделиха.
Колко имане имаха,
два ката го направиха
и на челяд оставиха.
Кога у земя се скриха,
тога се бракя разделиха.

© Тодор Моллов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.04.2015
Български фолклорни мотиви. Т. ІI. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2015