* * *

Войник на сватбата на жена си

Имала й мама, имала й
едного сина Тодорча,
бързала й да го ожени,
да не го пишат сарафче,
сарафин, сараф-башия...
В петък го годи мама му,
в неделя му бе сватбата,
в понделник дари дарили,
във вторник книга довтаса
от царя и от везиря -
който час книга довтаса,
него час Тодор да тръгва!
Като си книга поемна,
поемна да я разчете,
порони сълзи до земя,
надхлупи калпак до вежди.
Тодорчо дума мами си:
- Майно ле, стара майно ле,
аз ще се моля на тебе,
пък ти се моли на тетя -
тетьо сарафин да иде,
сарафин, сараф-башия.
Мило ми, мамо, булчето,
мило ми й да го поведа,
и дваж ми, мамо, по-мило,
по-мило да го оставя!
Там има вери всякакви,
и турци, мамо, и българи,
и трета вяра цигани -
някой ще да го подлъже!
Мама Тодорчо думаше:
- Молих се, сино, думах му,
тетьо ти челяк остарял -
не може на път да върви,
не може конче да язди,
не може пушка да носи,
не може сабя да върти.
Тодор си жално заплака,
и влезе в тъмни яхъри,
извади конче хранено,
хранено, не възсядано,
със бял го ориз назоби,
с руйно го вино напои,
с синьо го седло оседла,
с зелен го подпръг подпрегна.
Булче му по двор хоеше,
и жално-милно плачеше,
бистри му сълзи капеха.
Дето сълзите капеха,
сякакво цвете никнеше,
никнеше, още цъфтеше.
Тодорка цвете береше,
смесена китка китеше,
че я Тодорчу поаде
- На ти, Тодорчо, таз китка -
дене я носи на глава,
ноще я туряй на роса!
Извади пръстен от пръста:
- На ти, Тодорчо, тоз пръстен -
дене го носи на пръста,
ноще го туряй в джобове!
Кога ти китка повехне -
тогази ще ми й годежа;
кога на пръстен, Тодоре,
на пръстен камък излети -
тогази ще ми й сватбата!...
Носи ги Тодор, пази ги,
носи ги малко, не много,
дору ми девет години!
На десетата година,
Тодорчу китка повехна,
на пръстен камък излетя.
Тогаз си Тодор посърна,
порони сълзи до земя,
надхлупи калпак до вежди.
Където Тодор ходеше,
все жално-милно плачеше:
- Не го е видял ни един,
видяла го е царица,
царица царю думаше:
- Царьо ле, царьо честити,
я питай, царьо, Тодорча,
защо е Тодорчо кахърен.
Дето ходеше Тодорчо,
дето из сараи ходеше,
сараи бяха весели.
Я питай, царьо, Тодорча,
що е Тодорчо усърнал!?
- Царя Тодорчо думаше:
- Тодорчо, холан, Тодорчо,
нещичко ще те попитам,
право ми кажи, не лъжи -
що си, Тодорчо, усърнал?
Тодорчо дума на царя:
- Царьо льо, царьо честити,
да кажа, да те не лъжа -
мене ми се жени булчето,
вчера му беше годежа,
днеска му й силна сватбата!
Царя Тодорчо думаше:
- Отде ли знаеш, Тодорчо,
че ти се жени булчето?!
Тоорчо арю думаше:
- Царьо льо, царьо честити,
като ме взеха сарафче,
сарафин, сараф-башия,
булче ми китка накити,
накити, ми я подаде
и ми тез думи продума:
- На ти, Тодорчо, таз китка -
дене я носи на глава,
ноще я туряй на роса!
Извади пръстен от пръста:
- На ти, Тодорчо, тоз пръстен -
дене го носи на пръста,
ноще го туряй в джобове!
Кога ти китка повехне -
тогази ще ми й годежа;
кога на пръстен, Тодоре,
на пръстен камък излети -
тогази ще ми й сватбата!...
Носих го малко, не много,
дору ми девет години,
сега й десета година -
мене ми китка повехна,
на пръстен камък излетя!
Носих ги девет години,
китката носих на чело,
дене я носих на чело,
ноще я турях на роса;
пръстена носех на пръста -
дене го носех на пръста,
ноще го турях в джобове.
Сега ми китка повехна,
на пръстен камък излетя...
Ей отде зная, царьо ле,
че ми се жени булчето!
Царя Тодорчо думаше:
- Тодорчо, холан, Тодорчо,
що не си казал досега?
Я иди, иди, Тодорчо,
я иди в тъмни яхъри,
че се изясно провикни -
кое се конче обади,
него, Тодорчо, да земнеш!
Дет' се минава за два дни,
ти да го минеш за един,
скоро, Тодорчо, да стигнеш,
булче под було да свариш!
Както го царя научи,
тъй си Тодорчо направи -
отиде в тъмни яхъри,
че се изясно провикна,
че се обади, обади
най-добро конче из яхъри;
него Тодорчо извади,
с синьо го седло оседла,
с зелен го подпръг подпрегна,
с златни го юзди обюзди,
съ бял го ориз назоби,
с руйно го вино напои.
Тодор на конче думаше:
- Конче ле, конче дорийче,
мен ми се жени булчето,
вчера му беше годежа,
днеска му й силна сватбата!
Да летиш, конче, да хвърчиш,
двадните за ден да земнеш,
да сварим булче под було!
Ако го сварим, кончо льо,
гривата ще ти обнижа
с маргарит, с жълти жълтици,
краката ще ти подкова
с бели сребърни подкови,
с маламени гвоздеи;
за брата ще те почитам,
за брата, за побратима,
за сестра, за посестрима,
за майка, за помайчима,
за баща, за побащима!
Че се Тодорчо подпаса
с три мешинени коланя,
че стъпи в златна зангия;
дор се на конче прехвърли,
дор стъпи в втора зенгия,
премина до два конака...
Като кончето летеше,
мъгли от прахове вдигаше
от земя до синьо небе,
Тодор се в мъгли загуби...
Като селото наближи -
мама му пере в неделя,
мама му пере на река,
баща му оре на ръта!...
Кат' го Тодорчо настигна,
и му Тодорчо продума:
- Помага ти Бог, дядо ле!
- Дал ти Бог добро, юначе!
Тодор стареца попита:
- Де има, дядо, де има,
де има вода да пия,
устата да си наквася?
Дядо юначе думаше:
- То няма вода студена,
най има сватба голяма!
- Кажи ми, дядо, кажи ми,
защо работиш в неделя?
Дядо пътниче думаше:
- Пътниче, кално друмниче,
я не ме питай, пътниче,
ами си в пътя замини!...
Тодор попита стареца:
- Кажи ми, дядо, кажи ми,
от добро днеска не ореш -
каква те й беда бедило?
Стареца дума пътнику:
- Като ме питаш, разпитваш,
правото да ти обадя -
аз имах сина Тодорча,
Тодорча сина кат' тебе,
кат' тебе младо юначе.
Него йозеха, йозеха
на войска младо сарафче,
сарафче, сараф-башия -
остави булче под було,
сега й десета година,
днес му се жени булчето!
От тъги и от ядове
излязох неска да ора,
да не ме гледат хората
и да не гледам хората,
а пък най-вече, пътниче,
да не си гледам снахата,
как ще за други да иде!...
Тодор му нищо не рече,
надхлупи калпак през вежди,
бутна кончето, замина.
Като реката наближи,
мама му пере на река,
Тодорчо дума мами си:
- Помага ти Бог, бабо ле!
- Дал ти Бог добро, юначе!
- Що переш, бабо, в неделя?
Баба юначе думаше:
- Недей ме пита, юначе,
че ми е света причернял,
причернял, още притъмнял!
Аз имах юнак кат' тебе,
че го в войска юзеха,
да бъде младо сарафче,
сарафче, сараф-башия -
остави булче по було,
сега й десета година,
днес му се жени булчето!
Затуй изляох, юначе,
да пера в света неделя
и да не видя, юначе,
как ще му земнат булчето!...
Тодор й нищо не рече,
бутна кончето, препусна,
право при сватба отиде.
Като Тодорчо пристигна,
свари ги, че кръст беряха.
Той няма пари да даде,
ами си даде пръстена,
пръстена, годенишкия,
що му го й дало булчето.
Когато кръста внесоха,
и го на булка дадоха,
булка си позна пръстена,
пръстена, годенишкия,
що го е дала Тодорчу,
кога на войска замина,
и му поръка поръча -
кога му излети камъка,
тогаз ще й е сватбата!...
Тодорка дума сватове,
сватове, още кумове:
- Имали челяк чужденец,
я нека дойде при мене!
Кат' си Тодорчо повлезе,
и при Тодорка отиде,
кат' го й видяла Тодорка,
тозчас Тодорча познала.
Снела е було от глава
и на кумове думаше:
- Кумове, стари сватове,
и вий, китени сватбари,
нека си всеки отиде,
мене ми си дойде либето,
моето либе Тодорчо,
моето първо венчило!
Девет гоини как стана,
как е Тодорчо заминал,
все съм Тодорча чакала
Кат' ми се върна либето,
либето, първо венчило,
няма него да оставя!...
Туй като рече Тодорка,
жално си, милно, заплака
и си Тодорча прегърна...

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2011
Български фолклорни мотиви. Т. I. Обредни песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2011
Български фолклорни мотиви. Т. ІІ. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2011