* * *

Войник на сватбата на жена си

Хранила е майка, гледала,
дор два ми сина близнака -
Дони и Андони двамата.
Докато синовете пораснат,
майка им еднакви дрехи изтъка,
баща им коне изхрани
два коня, дор два ата.
Че са ги по сгледа пратили
да ходят булки да търсят,
две сестри, две близначки,
на тях да приличат -
на снага тънки, високи,
на лице бели, червени.
Много са близнаци ходили -
нийде са моми не намерили.
Най-подир са минавали
през Кортен - село голямо.
Сред Кортен хоро играели,
те се на хоро спрели.
Дони думаше Андони:
- Виждаш ли, Андони, виждаш ли,
на средата на хорото
къде, Андоне, играят
две моми еднакво облечени,
две моми еднакви на бой?
На тях им тънки снагите,
на тях им бели лицата,
бели и червени.
Хайде да отидем,
да отидем да ги попитаме,
отде са и накъде са.
Те отишли при момите,
момите те питат -
каква са роднина,
да си толкоз приличат.
Моми момци думат:
- Никаква не сме роднина,
ние сме две сестри близначки.
Момци моми думат:
- И ний сме двама братя близнаци
и затуй сме ний тръгнали,
да търсим две сестри,
две сестри, две близначки,
за булки да ги вземем,
на майка си отмяна да заведем.
И сами моми взели,
в тяхното село завели.
В неделя сватба заправили,
в понеделник окроп играли.
В село дошло ферман -
царя войниците събира.
Ще вземат, кого ще вземат -
Дони и Андони двамата.
Вторник са отишли
на царя служба да служат,
булки под було оставили.
Малко са, много служили -
цели десет години.
Много доволен царя останал
от тяхната служба,
че ги повикал и им рекъл:
- Много съм от ваз доволен,
затова ви викам -
да ви наградя,
бегликчии да ви направа,
по вашия край проводя,
беглици да ми берете.
Дони и Андони двамата,
те на царя думаха:
- Ний не искаме бегликчии да станем,
а най искаме да ни, царьо, освободиш,
у нас да си отидем,
че ний сме, царьо, оставили,
оставили булки под було,
при двама стари хора,
да отидем да ги видим,
как са те преживявали
цели десет години.
Че ги царя послуша,
двамата ги освободи.
Като са в село отишлш,
там са научили,
че майка им, баща им,
двамата са загинали
от милост голяма.
В двора живеели две булки,
под була оставени,
две булки, две вдовички.
Със слънцето си порти затваряли
и са кучета пущали -
птиче не можело да прехвръкне
през техните дворове.
Дони и Андони при кмета отиват
и се за бегликчии придставят,
и на кмета си думат:
- Кмете ле, чорбаджийо ле,
във вашето село имало
две ми млади вдовички.
Тази вечер, кмете ле, у тях
искаме да нощуваме -
те да ни, кмете, слугуват.
Кмета бегликчии думаше:
- Бегликчии, турски пратеници,
каквото искате - може,
само туй не може!
Със рано си кучета пущат -
птиче не може прехвръкна,
камо ли челяк да отиде
на тях да каже, че бегликчии
у тях ще нощуват...
Бегликчии кмета думат:
- Кмете ле, ний сме твърдо решили
тази вечер у тях да нощуваме.
Със слънцето във двора ще влезем,
докато кучета още не са пуснати,
докато порти не са затворени.
Кат си в двора отиват,
целия двор обикалят.
Кое де паднало - там изгнило,
че в къщи са влязли,
хвърлили дрехи турски,
облекли дрехи венчални,
излезли вънка под асмата.
Булките им си от работа идат,
че кат са в двора влезли,
една си на друга думали:
- Какви са мъже под асмата?
Става десет години,
мъже не сме в двора видели...
Кат са по-близко отишле,
едната дума на другата:
- Тези мъже не са чужди!
Я ги хубаво погледни -
тези са мъже нашите,
Дони и Андони двамата!
Я им дрехите погледни,
дрехите, годенишките,
дрехите, венчалните.
Черни са кърпи хвърлили
и са щастливо заживяли.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2011
Български фолклорни мотиви. Т. I. Обредни песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2011
Български фолклорни мотиви. Т. ІІ. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2011