* * *

Войник на сватбата на жена си

Стоян надолу отива,
надолу Стоян, на Стамбул.
Млада невяста оставя,
армасана, невенчана,
от кумът неопростена.
Мила му е да я остави,
страшно му е да я поведе.
Стоян по двори ходеше
и ситни сълзи ронеше.
Булче бе хитра гидия,
влезе в нова градина,
набрала цветя всякакви,
увила китка смянова.
Пак при Стояна отиде
и на Стоян думаше:
- На ти, либе, тая китка,
деня я носи на чело,
нощем я топи в сълзи.
Да знаеш, либе, да помниш,
до де е китка весела,
до тогава аз ще те чакам.
Като китка повехне,
аз ще се, либе, погодя;
като китката изсъхне,
аз ще се, либе, оженя.
Па тръгна Стоян, замина.
Седял е малко, не много,
седял е девет години,
ни писмо иде, нито той дойде.
Стоян царица думаше:
- Царице, господарице,
не знаеш, олан, не знаеш,
какъв си сън сънувах
в събота срещу неделя.
Черно ме куче ухапа,
мерни ме кърви заляха.
Дали е на зле или на добре,
дали ще болен да легна,
или ще болен да гледам?
Царица дума Стояну:
- Олан, Стояне, Стояне,
не ти е съня на добре,
кучето е душманин,
а кръвта истина,
днес ти се жени булката.
Я увлез у нови яхъри,
изкарай конче най-добро,
със бял го ориз назоби,
с руйно го вино напои.
Турни му златни зингии,
пък тръгни, олан, та иди
булчето да си отнемеш.
Влезе Стоян в нови яхъри,
изкара конче най-добро,
дето за три дни, за два дни,
дето за два дни, за един ден,
пък тръгна Стоян, отиде.
Кога край село стигна,
бабичка лозе копаеше,
хем копае, хем плаче.
Стоян баби думаше:
- Помага ти Бог, бабо льо,
днес е света неделя,
що лозе копаеш и плачеш?
Баба Стояну продума:
- Баба, юначе, юначе,
като ме питаш, да кажа.
И аз имам син кат тебе,
става девет години
от как е, баби, заминал.
Ни писмо, нито дойде,
днес му се жени булката,
сега е, баба, на черква,
в черква да я венчават.
И той си бутна кончето,
право в черквата отиде,
отвън си конче завърза
и си в черква навлезе,
и на попове думаше:
- Попове стари, дякони,
има ли и зен и закон,
макар е булка под було -
ръка да ми целува?
Попове думат Стояну:
- Има и зен, и закон.
Като при булка отиде,
като си ръка подаде,
той й пръстена подаде,
дето са ги армасали.
Като видя пръстена,
булка под було не дума,
булка под було продума:
- Попове стари, дякони,
венчайте, недовенчайте.
Аз няма този да взема,
мен си ми дойде либето,
дето сме двамата армасани!
Пък си Стояна турнали
и са ги двамка армасали,
армасали и венчали.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2011
Български фолклорни мотиви. Т. I. Обредни песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2011
Български фолклорни мотиви. Т. ІІ. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2011