* * *

Войник на сватбата на жена си

Пойде Гюро на войска да иде,
оставя си Мара Арбанашка,
армасана Мара, невенчана.
Ем пооди Гюро, левен Гюро,
ем пооди, ем майце наръча:
- Убаво ми, мале, Мара чувай,
заран давай димска баш ракиа,
а на пладне - презморски стафиди,
а на вечер - вино от Видина:
малено е - да се не разтъжи;
глупаво е - да ми не побегне!
Итра била Мара Арбанашка,
итра била Мара и разумна.
Влезнала е у мала градина,
та оскубе три стръка ружица,
Гюроти я на коню даваше:
- Земи, Гюро, три стръка ружица.
Кога идеш па цареви двори,
сади ружа сред цареви двори.
Често ружа с водица поливай,
заран, вечер студена водица,
а на пладне вино от Видина.
Доде ти е ружица весела,
дотогай че Мара да те чека,
че те чека, не че да т' се жени;
кога хване ружа да ти вехне,
да ти вехне ружа, да ти съхне
и зелено листице да пада,
тогай Мара не че да те чека!
Послуша а Гюро, левен Гюро,
та си взема три стръка ружица.
Кога ойде на цареви двори,
сади ружа сред цареви двори.
Често ружа с водица полива,
заран, вечер студена водица,
а на пладне вино от Видина.
Била му е ружица весела,
била му е девет годин дена;
настанало и лето десето.
Па хванала ружа да му вехне,
да му вехне ружа, да му съхне,
и зелено листице да пада.
Хвана Гюро уилен да оди,
ем уилен Гюро, ем угрижен.
Догледа го да честита цара,
па Гюроте лепо попрашуе:
- Таком Бога, Гюро царев войник!
Ти ми беше най-весел у войска,
а сега си уилен, угрижен?
Гюро си му потио говори:
- Таком Бога, да честита цара!
Кога пойдох на война да дойдем,
оставих си Мара Арбанашка,
армасана Мара, невенчана.
Чекала ме Мара девет годин,
сега вече нече да ме чека,
сега ми се първно любне жени.
Затова съм уилен, угрижен!
Проговори да честита цара:
- Таком Бога, бре, младо войниче!
Що ми мене отдавна не кажеш?
Я си влезни нова конюшница,
та избери що е най-баш коня,
що че биде за ден, за до пладне,
та си оди дома, на дворове,
да затечеш Мара първна любна!
Послуша го Гюро, левен Гюро,
та си влезна нова конюшница,
па си избра що е най-баш коня,
що че биде за день, за до пладне.
Кога ойде Гюро, левен Гюро,
кога ойде по равни друмове,
насреща му един стари старец,
де си копа лозье за неделя.
Гюро си го лепо попрашуе:
- Таком Бога, оной стари дедо!
Защо копаш лозье за неделя?
Даль от воля, или от неволя?
Проговори оной стари старец:
- Таком Бога, непознан юначе!
Ни от воля, нити без неволя.
И я имах сина като тебе,
та си ойде на царева войска,
остави си това първно любне
армасано, богме, невенчано.
Еве стана девет годин дена,
како чека това първно любне;
настанало и лето десето.
Сега му се първно любне жени;
напуниа китени сватове,
напуниа, у къщи влезнаа:
я не можем от жалби да седим,
я не можем с очи да ги гледам,
та си копам лозье за неделя.
Па си слезна под река Ситница.
Там си найде онай стара баба,
де си пере риза за неделя.
Проговори Гюро, левен Гюро:
- Таком Бога, онай стара баба!
Що си переш риза за неделя?
Даль от воля или без неволя?
Проговори онай стара баба:
- Таком Бога, непознан юначе!
Ни от воля, нито без неволя.
И я имах сина като тебе,
писаа го млад войник, отиде,
остави си това първно любне,
първно любне, Мара Арбанашка,
армасана Мара, невенчана.
Та го чека девет годин време;
настанало и лето десето.
Сега му се първно любне жени;
напуниа китени сватове,
напуниа, у каши влезнаа:
я не можем от жалби да седим,
а то не ли с очи да ги гледам,
затова си перем риза за неделя!
Бутна коня Гюро, левен Гюро,
та си ойде дома, на дворове.
Там затече китени сватове,
та си седна на край, при децата.
Прийде Мара, ръка целивала,
а он й дал пръстен меньонико.
Погледа го Мара Арбанашка.
На сватове потио говори:
- Таком Бога, китени сватове,
и виека, куме, господине!
Отдека сте, дома да с' идете,
мене дойде свое първно любне!
Слушаа я китени сватове,
слушал я е кумо, господино,
отдека са, дома си ойдоа.
Останала Мара Арбанашка,
останала, сватба си правили,
правили са месец и неделя.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2011
Български фолклорни мотиви. Т. I. Обредни песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2011
Български фолклорни мотиви. Т. ІІ. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2011