* * *

Войник на сватбата на жена си

Петър си конче ковеше,
майка му нога държеше,
сестра му грива чешеше
и си му гозде даваше,
братче му силех чистеше.
Любе му диван седеше,
ситни си солзи ронеше
и си го жслно питаше:
- Петре ле, любе Петре ле,
ти другож, га доходаше,
та бе засмет и шенливчек,
гега си киман-кахърен -
оти си киман-кахърен?
- Немой ма пита, любе ле,
и ти кахърна да станеш.
Мен са на аскер писали,
с младичкен аскер да идам.
зеленен байрак да носем.
- Петре ле, първо любове,
къдено мислиш да идеш,
по млочко ли са бавите?
- Нито по млого, маличко
цали ми девет години.
- Петре ле, първо любове,
ти ми са сбираш, торнуваш
нах аскер, Петре, на сефер,
ам мене кому оставеш
венчено, пък непростено
ни от кумове, сватове,
нито от баба, от дедо,
нито от машко деверче?
Не ще ли бива, Петре ле,
брата ти да проводиме
да иде, да та измени?
- Немой ми плака, любе ле,
Петър ще ходи и до ще!
Доде да идам и дойдам,
тебе си, любе, оставям
на бащини ми дворове,
на майчини ми скутове.
Чекай ма девет години,
на десета ко не дойда,
че си са жени и глави
във Бела града голема,
там имам мое прилика.
Майка ми ще да та ожени
лю кайно соща дощере.
Булче е било хитричко,
врипнало в долна градинка,
набрала цвете всекакво,
извила китка шарена.
Петър си конче вазсьодна
и си на любе викаше:
- Любе ле, първо венчило,
дай ръка, любе, прощавай,
че е си вейке торнувам
нах аскер, любе, на сефер
царюму измет да правем,
каматнен аскер да водем.
Любе му диван седеше,
в ръка си китка държеше,
с бистри е солзи облива
и е на Петър даваше,
даваше, жално думаше:
- Петре ле, първо любове,
на носи, Петре, киткаса,
денем е носи на глава,
нощем е турей на роса.
Доде е китка зелена,
йе си сам твое, Петре ле.
Ага ми китка завехне,
да знаеш, че сам главена,
ага ми китка изсохне,
да знаеш, че сам женена.
Чека го любе, мисли го
до девет, десет години,
ни можа да го дочека,
ни можа да го прочуе.
Нито хи хабер провада,
нито ми сами дохода -
Петър са назад не ворна.
Любе по сарай ходеше,
бели си ръки кършеше,
морна си коса мокнеше,
във огън си е гореше,
ситни си солзи ронеше
и на баба си думаше:
- Бабку льо мила, хубава,
какво ще сега да правем?
Врют са аскеран заворна,
пък Петър нема никакав!
Петър си тамо остана,
остана, още загина.
- Невесту млада, хубава,
немой ми плака, невесту,
ам стани си са премени,
премени, още огизди
с твоено лето гиздило.
Йе ще та тебе оженам
лю кайно съща дощере
в Белана града голема
на Петрована прилика.
Майка си сватба вазмиса,
тьожка е сватба вдигнала.
Седем ми села калеса,
от врют селана роднини,
роднини, близни комшие,
и си му любе ожени,
дено бе Петър зарочал.
Носил е Петър киткана,
носил е Петър, кичил е
до девет-десет години.
Китка завехна засохна -
на деветана завехна,
на десетана засохна.
Соднал е Петър да плаче
на царювене дворове.
Де си го виде царица,
царица Костадиница,
тя си на Петър викаше:
- Оти ми плачеш, Петре ле?
- Как да не плаче, царице,
царице Костадинице?
С любе сме каул правили
да си ма чека любено
до девет-десет години.
Вчера ми каул замина,
днес ми се жени любено.
Царица си му викаше:
- Немой ми плака, Петре ле,
ам стани, Петре, та иди
в царюви девет харгеле,
отбери конче хранено,
хранено, още поргаво.
Кило го ориз назоби,
с бела ракие напои.
Вюзди го в змийка усойна
и попрегни го, Петре ле,
със девет смока шерани.
Че си го, Петре, вбседни
и си ми конче посбутай -
ако са назад състопи,
любе не щеш да завтасаш,
пък ко ми напреж поторне,
че ще завтасаш любено,
доде го не со венчели.
Стана ми Петър, отиде
в царюви девет харгеле,
отбра си конче хранено,
хранено още поргаво.
С кило го ориз назоби,
с бела ракие напои,
в люта го змийка заюзди
и с девет смока попрьогна,
че си го Петър вазсьодна.
Доде си конче вазсьодне,
девет планини премина
и си ми Петър допадна
на техни равни дворове.
Тамо си Петър завтаса
негова стара майчица.
Белоно пране переше,
ситни си сълзи сипеше
и жално-милно плачеше.
Петър хи тихо ромони:
- Бабку льо, стара майчице,
оти ми переш и плачеш?
- Пътниче, младо друмниче,
имах си синчок Петърчо,
та го в неделя ожених,
в понделник хабер допадна
царюму измет да прави,
зеленен байрак да носи,
младичкен аскер да води.
Младо си булче остави
венчано, пък непростено
ни от кумове, сватове,
нито от баба, от дедо,
нито от машко деверче.
Той си на булче викаше:
"Да си ма чекаш, любе ле,
до девет равни години;
ако са назад не ворнам,
тогав са глави и жени!"
Сега ми стана, пътниче,
девет години е липсал,
нито са чува, прочува,
нито ми хабер провада,
нито самичак дохода.
До днеска му бе вадьона -
днес му ожених любено
в Белана града далечна,
на негована прилика.
На сега е отведоха
ваз високана планина,
таман във гора навлазат.
Днеска ще правет сватбата.
Петър хи тихо ромони:
- Майчинко, стара майчинко,
аз ти съм сина Петърчо.
Дали си ги ща пристигна
и е сватбарин да стана,
и мене дара да дарьот?
Майка му жално викаше:
- Петре ле, сино Петре ле,
пристигна ги щиш, сино ле,
ако си форлиш силехан,
ако си конче кайдисаш!
Бела е града далечна.
Петър си фарли силехан
и си ми конче кайдиса.
Сватове от село излизат,
Петър си конче вазсьодна.
Сватове в гора влизаха,
Петър от село излиза.
Сватове от гора излизат
и ми във поле навлизат,
Петър във гора зализа.
Сватове в града влизаха,
Петър от гора излиза
и ми във поле навлиза.
Таман си даре дароват.
Петър със конче допадна
на момковине дворове
в Белана града далечна.
Конче му жално извище,
Петър си жално изрука
и си на порти почука.
Момкова майка излезе,
та си пътниче посрьощна
и го на двори фаведе,
че на невеста викаше:
- Невесту милна и драга,
на двор е дошло пътниче,
пътниче, младо друмниче
и него ли да дариме?
Невеста баби викаше:
- Бабку льо, мила и драга,
и него даре одари
до един аглък сребаран.
Ага го даре дареха,
всеки хи впива по лира,
Петър хи впива порстенан
и още лира сеферска.
Ага го виде невеста,
тя ми се чукна и вийна
и на бабка си викаше:
- Бабку льо мила и драга,
кой ми е метнал порстенан?
Баба невести викаше:
- Невесту мила и драга,
пътниче, младо друмниче,
той ти ми метна порстенан,
ага го дара дарехме.
Тя си на бабка викаше:
- Бабку льо, мари, хубава,
пусни ме да си ми видом
пътниче младо друмниче!
Ага си него видела,
тя си ми пътник познала.
Тогаз са назад обърна
и на сватове викаше:
- Сватове, милни кумове,
не ми е потно да думам,
ала ще да ви продумам.
Халал да ви са, сватове,
сватове, милни кумове,
моисе тьонки дарове,
моисе тьожки спапове,
йе ще със пътник да идам,
че ми е първо любове!
Петър я хвана за ръка
и е на конен преметна,
че си на конен викаше:
- Превземай, коню, преграбей
пътюве да си превзьомем,
двамина да на отнесеш
с моесо първо любове
на наши равни дворове
при мойна стара майчица.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.02.2011
Български фолклорни мотиви. Т. I. Обредни песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2011
Български фолклорни мотиви. Т. ІІ. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2011