* * *

Майка превръща сина си в змей

Майка Стояну думаше:
- Синко Стояне, Стояне,
ето веч девет години,
как та е майка женила,
женила и задомила,
мама те не е питала,
дали са къщи високи,
или са двори широки,
или е курва булка ти?...
На мен дососа и приля
все вечер коне да водя,
по наште равни дворове,
от вилаетски сеймени,
от панагюрски търговци!
Кажи ми, мама, обади?
Стоян майци си продума:
- Мале ле, стара майчице,
макар да ми си мащеха,
право ще да ти обадя -
нито са къщи високи,
нито са двори широки,
нито ми й курва булката,
булката, мале, Петкана!
Нали съм си аз търговче,
на търговците еснафин -
със сладки ги думи посрещам,
със по-сладки ги изпращам,
затова идат хората,
хората, мале, търговци!
Нали бе майка мащеха,
мащеха, та па душманка,
чуди се още, мае се,
как снаха си да сумрази
с мили си сина Стояна.
Из село ходят циганки,
циганки, черни катунки,
циганки, три решетарки,
от къща в къща ходеха,
у Стоянови са дошле.
Стояновата майчица,
станала и ги посрещнала,
срещнала и дикисала,
и ги вънка изпратила,
и на циганки думаше:
- Мари, циганки, катунки,
като ми много ходите,
и в това село и в друго,
дано ми вие знаете
някакви билки омразни,
снаха си да сумразя
със мили сина Стояна!
А циганки й думаха:
- Знаеме, бабо, знаеме,
ала ги скъпо даваме -
за триста бели грошове,
за една черга китена.
А тя си зина, продума:
- Че какви ви са билките,
та ми ги скъпо давате?
А циганки й думаха:
- Наште билки са най-добри,
най-добри, бабо, най-здрави -
от зелен гущер краката,
от жълта змия утръски,
и от черен смок главата,
тия са билки омразни.
Стояновата майчица
билки омразни узела,
а циганки й думаха:
- Да станеш, бабо, да станеш,
в събота срещу неделя,
през нощта, още в полунощ,
и гола и гологлава,
на девет брода да идеш
със това ново гърненце,
по-цяла вода да вземеш
и се назаде повърни,
билки омразни да туриш
във това ново гърненце.
Гърненце на огън да сложиш,
гърбом гърне си потикай.
Като гърнето си възври,
гърбом в собата да влезеш,
Петкана да си полееш,
то ще я Стоян намрази,
далеко ще я разпъди.
Циганки навън излазят,
таман на път са дошле,
в среща им иде Петкана,
Стояну млада булчица.
Като циганки видяла,
на сред се пътя запряла,
та си им пътя чакаше,
а циганки си думаха:
- Я вижте, мари, я вижте,
каква е булка разумна,
хайдете да й кажеме!
Като Петкана стигнале,
Петкана зина, продума:
- Мари, циганки, катунки,
ходите, къде ходите
и у назе да додете,
и азе да ви дикисам!
А циганки й думаха:
- Ние у вазе ходихме,
твоята стара свекърва,
тя си ни назе дикиса,
дикиса и ни подари.
Нещо ще да ти кажеме -
хубаво е да предвардиш
в събота срещу неделя,
през нощта и в полунощ,
билки омразни дадохме,
на твоята стара свекърва,
тебе ще, мари, сумрази
със милия ти Стояна.
Петкана нищо не рече,
право си у тях отишла.
Кога е било в събота,
в събота, мари, вечерта,
седнале, та вечеряле,
хапнале, та си пийнале,
време е дошло да лягат,
те у собата увлезле,
та па с Петкана седнале
на бащини си одрове.
И Петкана се замоли,
та на Стояну продума:
- Либе Стояне, Стояне,
ето девета година,
как сме се с тебе вземали,
вземали, либе, събрали,
аз на теб лягам отляво,
а ти на мене отдясно,
нямахме рожба никаква,
моля се, либе, кланям се,
ха да си легла мениме,
аз да ти легна отдясно,
а ти на мене отляво,
дано ни Господ помогне,
някак да челяд добием,
злато и сребро оставим,
на старо време да гледат,
да гледат, либе, да хранят.
Стоян Петкана послуша.
Като си легла мениле,
Петкана легна отдясно,
Стоян е легнал отляво.
Легнале и са заспале.
Майка им, стара свекърва,
тя си през нощта станала,
през нощта, още в полунощ,
и гола и гологлава,
както я майка й родила.
Узела ново гърненце,
на девет брода ходила,
по-цяла вода узела,
и се назаде върнала.
Гърне на огън сложила,
билки омразни варила,
гърбом в собата увлязла
Петкана да си полее,
не си поляла Петкана,
най си поляла Стояна.
Кога е било заранта,
заранта света неделя,
рано подрани Петкана,
до девет крави издои,
и ги във черда изкара,
телците навън изпъди,
котли на рамо нарами,
па за водица отишла,
студена вода наляла
и се назади върнала.
Хора из черква излизат,
тия Петкани думаха:
- Домовнице ле, Петкано,
къде се дяна млад Стоян,
дето си рано ранеше,
във нашта нова черкова,
та си с попове пееше,
а тази заран не дойде?
Петкана си се усети,
че не е добра работа,
по-скоро си тя затича,
право си у тях отиде,
котли на водник окачи,
право в собата увлезе.
Като чергата секнала,
Стояна да си събуди,
Петкана си е писнала,
като Стояна видяла -
на половина млад Стоян,
от половина шарен смок,
ръгна Петкана да бяга.
Стоян из гърло продума:
- Либе Петкано, Петкано,
не бягай, либе, от мене,
ела ме мене прегърни,
във равни дворове изнеси,
на сред ме двора остави,
малко голямо да види,
какво ще ази изтегля,
от мойта стара майчица.
И Петкана се престраши,
та си Стояна прегърна,
в равни го двори изнесла,
на сред го двора сложила.
Всичко се село събрало,
та си Стояна гледало.
Колко го слънце печеше,
още го болки призимат
той се по корем влачеше,
както се влачи шарен смок.
Хората бягат от него,
децата пищят от него,
кучета вият по него,
кокошки крякат от него!
Селяни булка думаха:
- Дени го, къде го денеш;
Стояна от тук да махнеш,
децата да ни не плаши!
Петкана си се чудеше,
къде Стояна да дене...
Стоян из гърло продума:
- Либе Петкано, Петкано,
изнеси ново цедило,
на сред го двора ти просни,
аз ще са, либе, повлеча,
и на цедило навлеча,
а ти ме, либе, задени,
та ме далеко занеси,
в бащино ниве, ливаде,
във голямото грамаде.
Тамка ме мене остави,
хората от мен да не бягат,
аз ще се тамка събера
със зъйме и със гущере!
Петкана се е върнала,
па взела ново цедило,
на сред го двора постлала,
а Стоян ми се повлече,
тъй както секи шарен смок.
Петкана си го задяна,
та го далеко занела,
в бащини ниви, ливаде.
Тамка Стояна сложила
и се назаде върнала.
Стоян из гърло продума:
- Либе Петкано, Петкано,
и тука ме не забравяй,
девет зарани дохождай,
по ведро преснак донасяй,
и тука мене да поиш!
И Петкана се върнала,
девет зарани ходила,
по ведро преснак носила,
та е Стоян поила;
кога десетия отишла,
няма Стояна никакъв.
Петкана викна, заплака,
като плачеше, думаше:
- Либе Стояне, Стояне,
до тук ли ни бе виждане,
виждане и събиране?!
Нали бе Божа работа,
в среща й иде змеица,
змеица, жълтоглавица,
тя си Петкани продума:
- Домовнице ле, Петкано,
какво Стояна тук търсиш,
до сега беше твой Стоян,
а от сега е наш Стоян!
Вчера сме си го годили
за змия, за златоглавка,
в неделя му е сватбата.
Ако ти мило за него,
назаде да се повърнеш,
да вземеш нова кошница,
по планината да идеш,
на връх на Стара планина,
по самодивски игрища,
по овчарските огнища,
огнища все напущани,
набери, мари, Петкано,
врътига и кумунига,
горската сива тинтява,
тинтява, жива раздяла,
и овчарската чубрица,
по самодивски игрища,
самодивските ягоди,
ягоди, на след Петровден,
и се назаде повърни.
В събота срещу неделя,
през нощта, мари, да станеш
и гола и гологлава,
да вземеш ново гърненце,
на девет брода да идеш,
по-цяла вода да вземеш,
и се назаде повърни,
билки развални да свариш,
преди слънцето да дойдеш,
грамада да си полееш,
ти ще Стояна полееш.
Какъвто бе ми млад Стоян
по-хубав ще ти излезе!
И Петкана се върнала,
нова кошница узела,
по планината излязла,
по самодивски игрища,
и по овчарски огнища,
набрала булка Петкана
врътига и кумунига,
горската сива тинтява,
и овчарската чубрица,
самодивските ягоди,
и се назаде върнала.
В събота срещу неделя,
тя си през нощта станала
и гола, и гологлава,
узела ново гърненце,
на девет брода ходила,
по-цяла вода узела
и се назаде върнала.
Билки развални варила,
преди слънцето ранила,
та си грамада поляла.
Нали Стояна поляла,
какъвто беше млад Стоян,
още по-хубав излезе.
Кат го Петкана видяла
и го към село повела,
право са у тях отишле.
Заклала е крава ялова,
сготвила гостби размесни,
положи честна трапеза,
всичкото село калеса.
Всичкото се село събрало
на Стоянова трапеза.
Хапнале са и пийнале,
дошло е време да стават
и Стоян ми се провикна:
- Мале ле, стара майчице,
кажи ми, мале, обади,
два ли коня ще пояздиш,
или два ножа поносиш,
или две свещи подържиш,
на гости да ми посветиш?
Майка му зина, продума:
- Прости ми, синко Стояне,
щото съм тебе грешила,
не мога коне поязди,
нито ножове поноси,
две свещи ще ти подържа,
на гости ще ти посветя.
Стоян ми скочи тогава,
та па майка си улови,
в нова рогозка обви,
и с черен катран намаза,
па на свещ си я направи.
Та е горяла, тлеяла,
на бял е пепел станала,
и я далеко закара,
в бащино ниве, ливаде,
и там я Стоян пръскаше,
и си я клетва кълнеше:
- Мале ле, да не сбогуваш,
и тука рахат да нямаш,
дано тука да се родиш
на шипки и на къпини,
кога косачи преминат,
с косите да те покосят,
кога жътвари преминат,
със сърпове да те пожънат,
кога си, мале, ти пропееш -
на майка ще те направя.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.05.2011
Български фолклорни мотиви. Т. II. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2011