* * *

Невеста кехая

Имала майка, гледала
едного сина Стояна,
че го й мама хранила
лете по чужди стърнища,
зиме по чужди дараци.
Че расте Стоян, порасте,
започна Стоян да ходи
по хора и по седенки,
по тлаки и по беленки.
Мама Стояну думаше:
- Стояне, синко Стояне,
ти ходиш по хора,
по хора и по седенки,
коя ти мома хареса,
за нея да те оженим?
Стоян мами думаше:
- Мене ми, мамо, хареса
гюзел ми Мара Попова,
за нея, мамо, да идем!
- Стояне синко, Стояне,
Мара е попска дъщеря,
пък ний сме хора сюрмаси,
не можеме се отсрами
на Марините роднини.
Стоян мами си думаше:
- Майно ле, стара майно ле,
ако си Мара не вземем,
далеко ще си забягна.
Че са за Мара отишли,
голяма сватба правили.
Ходили, що са ходили,
ходили една година,
мъжко си дете родила,
че го Иванчо кръстили.
Откак се й родил Иванчо,
станало до две седмици,
трапеза не се й вдигнала
от Марините роднини,
от Марините достове,
че им се вино свършило,
виното и ракията.
Майка Стояну думаше:
- Стояне синко, Стояне,
нали ти мама думаше,
че Мара не е за нази,
Мара е кучка кахпия,
затуй й са много достове.
Стоян мами си думаше:
- Майно ле, стара майчице,
стой, да не думаш таз дума,
таз дума й като зла чума,
да не я Мара зачуе,
та ще ме Мара остави,
с туй малко детенце!
Отде ги й Мара зачула,
станала рано в понеделник,
студена й вода донесла,
мъжко си дете окъпа,
окъпа и го накърми,
тури го в мала люлчица,
залюляла го й, запяла му:
- Нани ми, нани, Иванчо,
досега те й мама къпала,
къпала мама, кърмила...
Че стана Мара, излезе,
далеко Мара забягна,
долу в долната Добруджа
на беглишките кошари,
при беглишките овчари
и на овчари думаше:
- Овчари, холам, чобани,
какъв си овчар нямате,
ако шилегар нямате,
аз шилегар да стана.
Овчари думат юначе:
- Юначе, холам, незнайно,
ний си шилегар имаме,
най си кехая нямаме,
стани ни млада кехая.
Стана им Мара кехая,
стояла малко, не много,
стояла й девет години.
Нали й Мара домиля
за неин край далечен,
и си на овчари думаше:
- Овчари, холам, чобани,
хай да ви заведа
на нашия край далечен,
там има росни ливади,
там ще си стадо пасеме.
Че ги й Мара повела,
повела Мара, завела,
на нейния край далечен
и си стадото разтири
у Стоянови чаири.
Като ги й видял млад Стоян,
той при овчари отива
и на овчари думаше:
- Ой ви вази, овчари,
що ми чаири пасете,
аз съм човек сиромах?!
Овчари думат Стояну:
- Ний не сме, холан, виновни,
имаме млада кехая,
че той ни тука доведе.
Стоян при кехая отива
и на кехая думаше:
- Кехая, млада кехая,
що ми чаири пасете,
аз съм човек сиромах,
станало й девет години,
както ме Мара остави
с едно малко детенце...
Кехая дума Стояну:
- Стояне, холан, Стояне,
я си детенце доведи
харизма ща му харижа -
едно ми вакло агънце.
Стоян Иванча заведе.
Като го й Мара видяла,
тя го й прегърнала
и жално, милно заплака,
и на Иванчо думаше:
- Иванчо, мило мамино,
гледа ли те добре баба ти?...

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.07.2012
Български фолклорни мотиви. Т. I. Обредни песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2012
Български фолклорни мотиви. Т. ІІ. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2012