* * *

Невеста кехая

Майка Стоян думаше:
- От както е Милка родила,
софра не си е вдигала,
от нейна пуста роднина,
хайде я, сине, изгони,
тя ще ти дома разпилее.
Детето да ти остави,
аз ще си дете отгледам,
както съм те теб гледала.
Стоян си рано станал,
нахрани сиви говеда,
тръгна оране да оре,
па си при Милка влезна
и си на Милка говори:
- Слушай ме, моме Милкано,
не искам те вече за жена,
да станеш, да си отидеш,
детето да ми оставиш.
Милкана жална, кахърна,
тя си дете окъпа и го накърми,
жално му Милка редеше,
кой ще й дете така гледа,
така жално, така милно.
Чуди се Милка, мая се,
къде да иде не знае,
па си мисли Милка, намисли,
па на Нови пазар отиде,
купи си мъжка премяна,
купи си шапка бойлия,
заметна пушка френгия,
през девет села минала,
в десетото село отишла.
Там се Милка цанила,
девет години седяла,
десета година почнала.
Много пари спечелила,
но си все Милка жали,
за мъжка рожба хубава,
за мъжка рожба - Иванчо.
Мисли Милка, намисли,
че много стадо ще си купи,
да се в село завърне,
някак дете си да види.
Закупи стадо Милкана,
през нейно село минава,
на нейни порти застава.
На порти Иванчо седеше,
Милкана си дете познава,
тя на дете си думаще:
- Детенце мило, хубаво,
иди, попитай баща си,
че можем ли стадо накара?
Дете на баща думаше:
- Татко ле, мили татко ле,
да прибереме чобанин
и стадо да му накарам?
Баща Иванчо послуша,
че си Милкана прибра,
ала Милкана не позна...
Тихом седяха, вечеряха,
па си тръгнали да си лягат.
Милкана Стоян се молеше:
- Стояне, дай ми детето,
аз съм детенце оставил,
детенце, като Иванчо,
толко годин не съм го видел.
Стоян си нищо не каза
и си детенцето даде,
при Милкана да преспи.
Цела нощ Милка плакала,
цела нощ на дете редила,
всичко му она казала:
- Детенце мило, Иванчо,
яз не съм, мило, чобанин,
аз съм твоята майчица,
твоата майка рождена.
Баща ти ме, мило, изгони,
коги беше на три месеца,
за тебе ми жалба налегна,
дойдех си, мило, при теб
теб си, мило, да видим.
Сабале си, мило, отивам,
но помни, мило, да знаеш,
че не си, мило, без майка!...
Рано се зора зазори,
Милкана стадо изкарва,
стадо низ порти излиза,
Иванчо на порти седеше,
жално си плаче, нарежда.
От къде го баща съгледа,
а Иванчо си му думаше:
- Да знаеш, тате, да знаеш,
това не си е чобанин,
това е моята майчица,
моята си майка рождена.
Ти си я татко изгонил,
при майка аз сираче.
Па си Милкана настигна
и й се жално молеше:
- Либе Милкано, Милкане,
опрости ми, либе, грешката,
па се при мене завърни,
да си Иванчо догледаме!
И Милкана се завърна.

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.07.2012
Български фолклорни мотиви. Т. I. Обредни песни. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2012
Български фолклорни мотиви. Т. ІІ. Балади. Съст. Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2006-2012