ФЛЕЙТАТА И НОЩТА
Немският разказ през XX век

Венцеслав Константинов

web | Сън с флейта

Стихията на немскоезичното повествователно изкуство е романът. То е създало образци като "Страданията на младия Вертер" и "Вилхелм Майстер" на Гьоте, "Хиперион" на Хьолдерлин, "Хайнрих фон Офтердинген" на Новалис, "Житейските възгледи на котарака Мур" на Е. Т. А. Хофман, "Зеленият Хайнрих" на Готфрид Келер, "Ефи Брист" на Теодор Фонтане, а през XX век - "Вълшебната планина" и "Доктор Фаустус" на Томас Ман, "Верноподаникът" на Хайнрих Ман, "Степният вълк" и "Игра на стъклени перли" на Херман Хесе, "Човекът без свойства" на Роберт Музил, "Смъртта на Вергилий" на Херман Брох, романите на Франц Кафка, Лион Фойхтвангер, Хайнрих Бьол, Макс Фриш и още много други.

Но немският роман винаги е бил съпътстван от майсторски новели и разкази, които придават допълнителен блясък на това изкуство.

Защото и в тях, както в големите белетристични творби, невидимо присъства характерното за северното самосъзнание противоборство между VITA ACTIVA и VITA CONTEMPLATIVA - между деятелния и съзерцателния живот, света на СЕТИВАТА и света на БЛЯНА, МЕЧТАТА и СЪНЯ - изразен на немски с една-единствена събирателна дума: TRAUM.

Суровият климат на Германия и северната природа са допринесли за по-голямата душевна вглъбеност на писателите по бреговете на Рейн и Елба, за копнежа по нощта, мистиката и зловещо-прекрасните видения сред мъглите на торфените находища. В този духовен климат са пламнали протестантските страсти на Мартин Лутер, запалили Тридесетгодишната война, там са възникнали и експресивните образи на Албрехт Дюрер, пак там се е изляла музикалната стихия на Дитрих Букстехуде и Йохан Себастиан Бах, извисена над земните предели в служение на Бога и противоборство с Дявола.

Мечтата, копнежът по непостижимото - било в личен или социален план - е живителната ядка на немското светоусещане. Героят на Томас Ман от "Самопризнанията на авантюриста Феликс Крул", наред с мощния устрем към живот и любов, притежава изключителната дарба за мечтаене и сънуване. За него нощта и сънят са съкровено убежище - след дълбок сън той се събужда по-доволен, отколкото след успехите и удовлетворенията на деня. В ранното си есе "Благодатта на съня" самият Томас Ман споделя: "Обстоятелството, че всекидневно настава нощ, че всяка вечер над мъките и теглата, над страданията и тревогите се разпростира умиротворяващата, уталожваща благодат на съня - аз винаги съм чувствал и приемал това явление за едно от най-вълнуващите блага сред великите реалности на живота." И добавя: "Несъмнено най-велик е онзи, който, без да изневерява на копнежа си по Нощта, извършва гигантски дела, за които му предоставя възможност Денят."

Всичко това се е уталожило и в съвременното немско повествователно изкуство. Мнозина майстори на разказа, родени през XX век, са прекарали унизителна и тежка младост, изтърпели са "срамните години" на хитлеровата диктатура, страданията от войната и раздробеността на родината си след 1945 година. Повечето от тях вместо латински и гръцки в своите "години на учение" са опознали мелниците на смъртта и ужаса на самотата в големия град. Редица творци като Бертолт Брехт и Ерих Кестнер бързо превъзмогнаха всеобщата покруса и сред развалините на следвоенна Германия потърсиха оцелялата човешка самоличност. Разказите им бяха облъхнати от съзидателен стремеж по реална красота и добро, придаваха на житейския миг нови, привличащи с истината си измерения. А след края на Втората световна война в Германия вече бяха достъпни и някои забранени при националсоциализма световни автори. С особена сила се прояви влиянието на американската литература. Разказвачи като Зигфрид Ленц възприеха теми и стилистични похвати от творчеството на Ърнест Хемингуей. Немалко писатели като Александер Клуге се заеха с разобличаването и осмислянето на националсоциалистическото минало на родината си. А последвалите години на "стопанско чудо" и междучовешко отчуждение породиха социалната критика на писатели като Мартин Валзер и Райнхард Баумгарт. Така битката с Дявола и Смъртта бе подновена с нов морален патос - тя се превъплъти най-вече в сатирите на Хайнрих Бьол. През петдесетте години в немскоезичната литература се надигна цяла вълна от творци, които тръгнаха по дирите на Кафка, омагьосани от зловещо-приказния дух на някогашна Прага, от мистерията на славянската стихия, която те познаваха от книгите на Гогол, Достоевски и Чехов. Мнозина пражки писатели като Густав Майринк, Райнер Мария Рилке, Франц Верфел, Макс Брод и Йоханес Урцидил донесоха първо в австрийската литература тайнствената светлина на приказния град и тя остана там завинаги, безплътна и незаличима.

Особеното географско положение на Австрия създаде условията тук да се срещнат, за да се оплодят взаимно, германският, романският и славянският свят. В този културен басейн отлежаваха стари испански и бургундски влияния, напластяваха се артистични внушения от италианската древност, раздвижени от багреното разнообразие на далматинския фолклор, на маджарските и румънските сказания, на циганските напеви от подунавските области. Източната волност и западното ценностно съзнание, северната вглъбеност и южната отзивчивост към живота създадоха тук атмосферата на духовен универсализъм. Всичко това изпълваше артистичната изява на съвременния homo austriacus с лиризъм, задушевност и съзерцателност, но и с вкус към гротеската. Още Адалберт Щифтер бе изразил основната черта на австрийското умонастроение с думите: "Умереността е сила, страстта - слабост." Но тази външна пасивност и изравненост на характера се компенсираше от влечението към сложни психически движения, към подмолите на съзнанието, отдето извират демоничните сили на съществуването. Очи в очи с превратностите на националната си съдба, австриецът се изпълва с ирония към света и себе си, но и с таен копнеж по смъртта и музиката на отвъдното.

В това духовно поднебие се развива и австрийският разказ. Той, както и швейцарското немскоезично повествование, се отделя от немския не само по характерните си сюжети и мотиви, но и по своя език. За писателите под Алпите книжовният немски говор е "чужд" и те са принудени да го "изучат" с всичките му стилистични тънкости и мисловни отсенки. Така словото като изразно средство се превръща за тях в съдбовно преживяване - за Карл Краус то е онова божество, което създава абсолютната мярка за стойност, за виенския философ Лудвиг Витгенщайн то определя границите на индивидуалния живот, а психиатърът Зигмунд Фройд потърси в езиковите грешки проявата на несъзнаваните пластове в съзнанието. Затова в своите най-дълбоки традиции австрийският разказ се отличава с особено чувство за фини езикови нюанси и словесна игра, с богата метафорика и с вкус към изразно експериментиране. А в тематично отношение тук преобладават камерните сюжети, психологическите етюди и не на последно място художественото осмисляне на смъртта и упадъка.

Стефан Цвайг разказва за Третия гълъб - заблудения митичен гълъб, дирещ мир, - ала той лети над главите ни, боязливо и вече с немощни криле. Понякога, само в нощите, когато се сепваме в съня си, чуваме из въздуха шумолене, стремително пърхане в мрака, объркан полет и безпомощен бяг. Върху неговите криле се носят всички наши чемерни помисли, в страха му бушуват всички наши желания. Австрийски писатели като Валтер Томан се заловиха с научна добросъвестност да анализират скритите мотиви на човешкото поведение, други като Ерих Фрид изпълниха своя нравственокритичен космос с отзвуци от романтичната образност на Е. Т. А. Хофман и Аделберт фон Шамисо, за да изразят абсурда на цивилизацията. А Илзе Айхингер - член на авторитетното литературно сдружение във ФРГ "Група 47" - издигна своя "призив за недоверие" към обществените условности, породен от копнежа по един свят на свобода, душевен мир и житейско удовлетворение. Тук намира своето място и неголямото творчество на рано напусналата тази земя Херта Крефтнер, която съзнателно сблъска действителността с бляна, за да разруши и последните илюзии на надеждата.

Художествен отдушник тези писатели намериха в "магическия реализъм" - така свойствен на австрийския национален дух. В творбите на някои от тях като Ханс Леберт се смесиха религиозни и светски елементи, стълкновиха се духовното и сетивното, ведрата усмивка и мъченическата гримаса. Други като Ханс Карл Артман откриха за литературата локалния диалект и бароковата образност, вдъхнаха нов живот на традиционния виенски черен хумор. А Томас Бернхард създаде цяла "космогония на болното съзнание", в която страданието и смъртта добиха особена стойност като тайнство на познанието. Херберт Айзенрайх се устреми да пресъздаде онази "тотална реалност", за която някога говореше Рилке - тук натурата бе само повод, за да се изгради ново, по-истинско художествено единство. Петер фон Трамин с чувство за зловещ хумор смеси ужасното с абсурдното и създаде гротески с голяма художествена сила. А Ингеборг Бахман освободи нещата от техните исторически, сантиментални и дидактически внушения, за да слее всички смислови полета в едно - така животът и смъртта, външният и вътрешният свят, видимостта и сънят се изравняваха.

Швейцарската немскоезична проза традиционно е облъхната от моралистичния патос на Просвещението, закърмена е от педагогическите въжделенията на поета и учения Албрехт фон Халер. Той бе насочил погледа към красотите на високопланинския пейзаж с неговите ярки контрасти, а също към скромния, природосъобразен живот на планинците, който в очите на пиетиста Халер бе въплъщение на "разумен идеал". Така в духовния мир на тази малка алпийска страна открай време преобладава просветителската поучителност и стремежът към патриотично-възпитателно въздействие. Неслучайно тук процъфтява пасторалният, нравоописателният и историческият роман. В есето си "За духа и същността на швейцарската книжовност" Арнолд Швенгелер отбеляза: "Швейцарецът е не само дете на своите физически родители. Той е също рожба на своя народ и на историята на своя народ." Може да се каже, че назидателният порив - дори в своите самоиронични измерения - е твърде характерен за културния климат на традиционно миролюбивата и политически неутрална държава в сърцето на Европа.

След Втората световна война, която пощади страната политически, но не и психологически - Швейцария бе станала културно убежище на редица писатели-емигранти, - възникна поколение творци, изпълнени със съдбовното чувство за несподелена морална принадлежност към своите онеправдани немскоезични събратя по перо.

В произведенията си Макс Фриш - повлиян от социалната отзивчивост и романтическата дидактика на Готфрид Келер - обгледа в ново полезрение отчуждението на "модерния човек" и бягството му от света, от себеподобните и от самия себе си, за да обрисува загубата на индивидуалната самоличност и на нравствените устои в условията на "развито индустриално общество". Неговият "тих" герой символично се стремеше към красивите илюзии на социалния сън, понеже колкото по-дълбоко спеше, толкова по-голяма бе надеждата му, че когато се събуди, животът ще се окаже нереален кошмар. Фридрих Дюренмат създаде разкази, повлияни от мрачните внушения на Франц Кафка и на Ернст Юнгер. В тях се водеше мистична борба между световните сили на Доброто и Злото. Основна тема на Дюренмат стана стълкновението на надарената личност с потискащите сили на социалната среда. В разказите му намери израз схващането, че съвременната действителност е враждебна към човека на духа и не носи в себе си развитие - най-много развитие по посока на хаоса. Така Дюренмат се утвърди като майстор на психологическата проза, като сатирик с остър усет за гротескното и абсурдното.

В немското художествено съзнание "страстта към мечтанието и съня" по правило се подхранва от "страстта към музиката". Според Томас Ман немският дух е преди всичко музикален и метафизичен. Така и в разказа на Херман Хесе "Сън с флейта" мъжът пее за реката и за нейния път през долините, песента му е красива и властна сякаш пее самата Лорелай. Вдига се булото на Майя и се разкрива същността на нещата. Животът е сън, но и сънят е живот. В тази единност от блян и действителност звучи музиката и поезията на битието, в нея вече няма нищо случайно, а всичко е закономерно, подчинено на онази AMOR FATI - "любов към съдбата", която за цялостния и силен човек винаги е взаимна.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.11.2008
Антология: Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2006-2009