Материали из историята на с. Любенова махала, Новозагорско

От събраните исторически данни се установява, че сегашното село води своето начало през XVI век, сиреч, през времето на турското робство. Цялата местност, тогава е била покрита с гъста, буйна гора, богата с паша и дивеч. Пришелци от няколко семейства, подтиквани вероятно от стратегически, икономически и други съображения, заседнали в тая гориста местност, дето са водили прост патриархален живот. Това било нещо 300 години преди Освобождението ни от турското робство. Кои са били тези пришълци и от кои съседни или по-далечни села се отделили, не може с положителност да се установи.

В гората живеели свободно, необезпокоявани почти от никого. Не се сношавали дори и със съседите си. Колибите им били бедни и покрити със слама, а самите пришълци - прости и строго привързани към своя старейшина. Техният затворен живот протичал тихо, скрито и монотонно. Почти никой от съседите не подозирал за тая малка колония, образувана в тая гъста гора. Дълги години то е останало неизвестно дори и за органите на турската власт.

Самото селище е разположено в Тракийската низина. На запад от него и сега протича малката и тиха р. Азмак, покрай която е построена жп линия клон Н. Загора-Златидол.

Самата река е образувана от два притока. Десният води началото си от Средна гора, а левият - от Коневското поле, като се събират южно от Н. Загора, р. Азмак се влива като ляв приток в р. Сазлия и заедно с нея се влива в р. Марица при Търново-Сеймен (сега Симеоновград и Златидол).

Коритото на реката в миналото, така и сега е блатисто. Лятно време водата й намалява, дори пресъхва, а през пролетта и есента тя придохажда, като понякога излиза вън от бреговете и залива околността.

С течение на времето населението на тая малка горска колония се увеличавало. Нейните граници се разширявали. Броят на къщите и на добитъка също така се увеличавал. Започнала да проявява признаци на по-интензивен живот.

Пушекът от комините, кучешкият лай, звънците на стадата, петлите и ехото на брадвата неволно издавали скритото заселище. Това не останало чуждо и за турската власт, която нарекла това малко скрито заселище "Инкяръ-Махле"¹. За това наименование свидетелствуват и някои официални документи, които турското правителство в Цариград е издавало. Така напр. жителите на с. Любенова махала - Миню Гочев и Миню Стоилов, сега покойници, при подялбата на имота си, завели спор по издадените документи за същия имот. От направената справка в Цариград се указало, че същото село се е водило по списъците първоначално под името "Инкяр-Махле".

По-после, когато заселището значително пораснало и проявявало явни признаци на обществен и стопански живот, било преименувано от местното население Малко-Гюнелий, а по-късно - Гюнели-Махле, за разлика от съседното по-голямо и старо заселище Гюнелий (Старо Гюнелий), сега Любенец.

От 1907 г. по решение на общинския съвет, утвърден с княжески указ, селото почнали да наричат Любенова махала и това име днес остава като официално наименование.

В продължение на 200-250 години броят на къщите му достигнали до 120, покрити със слама и значително отдалечени една от друга. Всичките му жители били чисти българи с дълбоко запазени нрави и обичаи. Главният им поминък бил скотовъдството, за което нещо благоприятствувала гористата местност. По-богатите от тях притежавали от 1000 до 2000 глави овце, цяла черда от говеда, биволи, коне и пр. Земледелието е било по-слабо застъпено. Преданията говорят, че тия горски жители се отличавали с необикновено трудолюбие, гостоприемство, честност, справедливост и набожност. Тия ценни качества са запазени в голяма степен и между днешното население.

Носията е била проста и скромна. Мъжете носили черни шаечни гащи, препасани с черен пояс, обути с цървули от говежда неизвадена кожа, като си покривали главата с особени пищимали, вместо с калпак, оставяли си дълъг "перчен" или плитка, като жените. Брадите си бръснели. Зимно време носели кожуси, каквито и днес някои продължават да носят.

Жените носили черни вълнени сукмани, а връз тях дълги кавтани, които впоследствие заменили с особени джибета. Забраждали се с черни кърпи, под които се спущали техните дълги коси. Косите сплитали на няколко плитки и прибавяли към тях разни украшения. Някои жени носили дълги бели ризи, нашарени с цветни шевици. През кръста се препасвали с вадени цветни пояси, със спуснати краища изотзад. Момите, булките и младите жени старателно избягвали срещите и погледите на турците. Последните бивали посрещани и изпращани само от мъжете и старите жени.

Трагичната участ на поробения народ е ударила силен отпечатък върху неговия личен, домашен и обществен живот. Положението му на покорна рая ограничавала всяка негова инициатива. За някакъв обществен живот между тия горски жители едва ли могло и дума да става. Поради големия страх от турците, народните тържества и даже сватбените обреди са ставали в прикрита форма. Събрания за разглеждане въпроси от обществен или стопански характер били чужди за тях. Общуването е ставало вечер - лично или на групички из къщите, когато полицейското око и ухо на властта са преставали да бдят. Заселището управлявали богатите първенци-старейшини, посочвани от населението, а по-после и от органите на властта. Формални избори не са ставали. Всичката общинска канцелария се свеждала в особена дървена "четала", която кметът или някой от съветниците носил със себе си и съхранявал у дома си.

Съобщенията ставали по черни междуселски пътища, които зимно или в дъждовно време били почти непроходими. Главните превозни средства били конят, магарето и волската кола. Железници и шосета нямало. Те се явили по-късно.

Нарастването на заселището започнало да се отразява чувствително на голямата и буйна гора. Заради нуждите на добитъка и стопанството си, населението започнало безразборно и немилостиво да я унищожава, без да полага други грижи за нейното подмладяване. С течение на времето брадвата и търнокопът направили такива опустошения, че в днешно време нито помен не останал от тая гора. Цялата местност била преобърната на ниви, лозя, ливади и пасища за добитъка. Само тук-таме запазените горски дървета напомнят като неми свидетели за страшните опустошения на тая гориста местност, огласявана някога от волните птици на пернатото царство.

След време надошли като бежанци няколко руско-татарски семейства. Турското правителство ги заселило между селата Дерекьой (сега към с. Пет могили) и Гюнели-Махале. За обезпечаване поминъка им то отнело значителна част от мерата на последното село и я предало на преселниците, които образували свое отделно заселище, известно под името Татаркьой. Населението в с. Гюнели-Махле започнало да изнемогва. Отнемането на голяма част от мерата се отразило на техния главен поминък - скотовъдството и земледелието. Едрият и дребен добитък започнал бързо да намалява. През втората половина на XIX век имало само 3-4 стопани с повече от 500 овце и по 100 глави едър добитък. Тая промяна се отразила и върху производството на зърнените храни. То започнало да намалява. Това, безспорно, изостряло отношенията между с. Гюнели-Махле и новообразуваното село Татаркьой. Конфликтите между тях зачестявали и населението им често пъти е прибягвало до кървава саморазправа. Най-после самото правителство било принудено да разформирова новообразуваното село и преселило жителите му другаде, а отнетата мера повърнало обратно на с. Гюнели-Махле.

Бившият учител Стефан Минчев от гр. Ст. Загора в своите записки за стопанския бит на населението в същото село дава следните интересни данни: Трудът се плащал много евтино, но и евтино се купували продуктите за храна и материалите за облекло. Житото "Загария" се купувало средно по 40 гроша килото (4 крини по 15 оки), вълната до 10 гроша оката, месото - 2 гроша, маслото - от 5 до 8 гроша, сиренето - 1 1/2 -2 гроша, кокошка, пиле 1 1/2-2 гроша, млякото - 20-30 пари оката и т.н.

Платът за долните и горните дрехи се изработвал от семейството. То извършвало почти цялата домашна индустрия. Изобщо, за издръжката на едно семейство от 5-6 члена се е разходвало средно до 1500-1800 гроша годишно, като е спазвало строго двата постни дни през седмицата - сряда и петък и като е отглеждало за своите нужди по няколко домашни птици, една крава или биволица и 5-6 глави дребен добитък. Населението си е услужвало чрез размяна на разни домашни продукти и до пазара е прибягвало в редки случаи.

БЕЛЕЖКИ

1. Инкяръ - нещо скрито, непозволено. [обратно]

=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.11.2007
Материали из историята на с. Любенова махала, Новозагорско. Съст. Нина Петкова. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
160 години на храма "Св. Великомъченик Георги" в с. Любенова махала. Сливен: Бумеранг-прес, 1995 [1997], вариант.