Материали из историята на с. Любенова махала, Новозагорско

Посвещавам на 100-годишнината
от историческото клане,
станало в черквата на с. Любенова махала,
месец юли 1877 година

Аз чаках,
историо,
тъй много те чаках,
да кажеш, да пишеш
ти нещо за нас!

               Мълчеше.
      Ти цял век
      покорно и тихо мълча.
      За туй реших днес,
      неук и бездарен поет,
      за тебе
      да пиша,
      за тебе
      о, мое ти мило
      и родно село!

Легенда
разказва,
че в тези места
е било гора
и била е пълна
тя с тишина
и свобода.
      И скрити
      далече от чуждия поглед,
      далече от робския гнет
      тук живели
      сте много
      години.
Махалата
все скрита в гората
растяла
и сетне
тя село станала.
Но туй село
      наскоро открито
      си черква гради.
      Децата си учи,
      а в празник
      мъжете
      в читалище свое
      и вестник
      четат.
А даскала Минчев
пък Левски
във село довежда.
Начело с поп Еня -
те заедно
комитет
таен
създават.
      Народът ни кротък
      към бунт го зоват.
      И скоро,
      тъй скоро
      той веч е готов
      за тази тъй близка
      и страшна борба!
      И щом дойде
      съдбовният час,
      на всинца ни
      да кажат
      ще знаят тогаз!
      Борбата е строга,
      а жертвите свои -
      безмилостно взема.
      Поп Еню бе заловен,
      вързан,
      заточен
      в Диарбекир.
Остана
забравен
в таз чужда,
далечна,
незнайна
и дива земя!
      Едничка надежда остана
      Русия.
      Кат вихър в безбрежната степ
      понесе се очаквана вест,
      че идат казаци
      със бели калпаци,
      че вече са в Стара Загора.
      Столетов ги води
      и иде насам.
      Сияйна зора
      над България свети -
      тя пълни със радост сърцата
      и вдъхва тъй вяра
      в душата на всеки!
      Но кратка е тя.
      Столетов отстъпва
      и Стара Загора гори.
      Разнася се вест.
      Из ранно Загоре -
      черкези вилнеят.
      Те палят
      и колят
      кого де срещнат,
      намерят.
      Децата си свидни,
      невинни,
      те трябва да скрият,
      че скъпи са те
      на майките наши.
      В Гюнели махле
      ще идат,
      защото
      там имат си черква
      голяма
      с дебели и яки стени.
Тя има и двор
с ограда висока,
там има и с пушки
комити,
там Бог на всички
по-близо ще бди.
И тръгват отвред
в кервани.
Мъжете,
повели волове.
Децата,
качени в колите
са плахи
и дремят
до своите баби.
      Жените кахърни
      навели
      надолу
      глави,
      все крачат
      и боси
      те шляпат
      в горещата пръст.
      О, мъко човешка,
      страдание
      на беден,
      измъчен,
      поробен
      народ
      ги следваш
      и с тях сякаш
      безмълвно
      и тихо вървиш!
Вървят те
с напукани устни.
От жажда им съхнат гърлата,
но с вяра
голяма
към селото крепост
      вървят,
      все вървят!
      В сърцата си носят
      надежда
      и вяра
      голяма,
      защото тук всеки
      от всеки
      опора ще дири
      и в боя
      неравен
      там сили
      ще може да мери.
Цял ден
и в тихата нощ
народът се сбира
и дворът
доскоро безлюден
така оживя
от мъже
здравеняци
и свежи девойки,
от млади жени
със дечица,
от старци немощни
и баби набожни.
      И всички
      замислени
      с грижи големи
            притихнали
      чакат
      съдбовния час.
Децата
са кротки,
жените
са скромни,
мъжете -
разумни.
Денят е тежък,
горещ като пещ.
В таз тишина
      един глас
      проехтя:
      "Ей, братя,
      тук има ли пушки,
      тук има ли саби
      и вили железни?
      Бъдете готови за бой!
      Ний кротко
      главите си
      няма да сложим!"
А слънцето
жари земята,
телата,
и пот
по-обилно
се стича
по грубите,
почернели
от труд
и мъка
лица.
            Денят си отива.
            Нощта го замества.
            Прегръща ги тя
            в прегръдка беззвездна,
гореща
            и тежка.
Умората вече надвива
            и в скута на майките
            в сладък сън сал спят
            децата,
            които
            не знаят
            що чака ги
в следващий час.
            Един грък
            клеветник
            и мръсен предател
            е пратил вест:
"Реуф паша,
във Гюнели махле
е пълно с комити!"
            Той бърза,
            изпраща аскери.
            Те в селото стигат
            и къщите палят.
            О, цялото село
            в пожари гори!
            А после
            обграждат църковния двор,
            където са сбрани,
            където ги чакат
            мъжете,
            готови за бой.
            Ще могат ли да спрат
            таз сган тъй голяма, свирепа?
            Но жребият страшен
            е хвърлен.
            Покорно те няма
            да сложат глави.
            Започва се страшният бой.
            Куршумите вражи
            свистят в двора,
            препълнен с народ.
            Из нашите редици
            там някъде гръмнат
            и с пушки.
            Един пък с коса
            там завъртя
            и глава с фес
            на турчин
            веч полетя.
            "А-а-а.....а!" - чу се
            провлачен
            гаден стон.
            "Комити, комити!
            Трепете ги!
            Мръсни гяури!
            Там никой не трябва
            жив да остане!"
            И плъпва тълпата жестока,
            връхлита с удари страшни
            въз портата здрава.
            Сганта там,
            навън,
            все по-страшна става.
            Беснее свирепа,
            а портата вече
            пращи,
            не издържа
            и пада.
            Изпълва
            се дворът
            с червените фесове.
И в смъртна,
            безпримерна
            схватка
            се счепкват те
            с нашите хора.
Започва се бой
            страшен,
            неравен,
            с ножове
            и саби,
            с кованите мечове.
            И падат телата корави.
            Кръвта се изтича
            и багри
            в червено
            тревата.
            Тя, битката,
                  е кратка
                      и бърже
                              земята
                                   насла се
                       от здрави
            и мъжки
                тела.
            "Там има още
            овце за клане!"
            Провиква се
            турчин един
            и с пръст той посочи
            черковния храм.
            И сякаш
                    пияна
                        за кръв
                               тълпата
                     свирепо
            се втурна
            към черквата пълна
            с дечица мънички
            и с майки лехуси.
От всеки прозорец
пак с пушки гърмят.
Куршумите
            съскат,
            пищят
            и спират
            в телата човешки.
Те падат опръскани
и пръска пак
живите с кръв.
О, ужас злокобен
            вилнее
            из храма господен.
            В молитви
            към бога
            жените протягат
            ръцете.
            Децата плачат
            през сълзи,
            изпаднали в ужас
            и страх.
            Тук всички
            очакват
            сал помощ от бога,
            но той
            безмълвно,
            виновно
            и тъпо мълчи.
            Вратата
            е здраво
            залостена.
Отвън все кънти,
хвърчат трески,
но тя все още
            издържа,
стои.
            По нея
            те удрят
            с дебели дървета,
            секат я с брадви
            и режат с триони.
            Най-сетне
            край.
            Започна пак
друго,
            но страшно начало.
            Нахлуват в храма
            все грозни и алчни
            за злато и кръв.
            Започва се страшната сеч.
            Секат те,
            а сякаш тръни
            в полето секат.
            Дечица там плачат,
            останали живи
            и после замлъкват
            в последния гърч,
            съсечени страшно
            от турския меч.
            И стели се подът
            с човешки тела.
            Тук
            и живи,
            и мъртви
            се къпят във кръв.
            В сподавен стон
            някой се моли за помощ.
            Детенце останало живо
            проплаква,
оцапано с кръв
над застинала майчина гръд.
А живите
            долу,
            затрупани с мъртви,
            не смеят да мръднат.
            "Търсете тук злато!" -
            друг се провиква.
            И лудата алчност
            обхваща тирана.
            Той търси,
            той крачи,
            той тъпчи,
            обръща телата
                  да търси
                        гердани
                                    и гривни
                  и зъби дори.
Излизат най-после
изцапани с кръв,
облени от пот,
            уморени
            и с шепи, пълни със злато.
            За отдих се спират,
            завършили сетната сеч.
            Усмивка лека
            потрепна
            по техните
груби лица.
            Отиват си.
            След тях
            тук остават
            облените в кръв
            и мъртви -
            хиляда и тринайсет тела.
            Остават
            димящите къщи
            и мъките човешки.
            След бурята
            следва покоя.
            Умората кротко
            след сън си отива,
            а раната само
            след бой
            се лекува.
            Животът
            в моята мила родина
            отново започва
            свободен,
                   несгоден,
пак в мир,
в труд безспирен,
            в борби
            и войни.
Изминаха много години,
остана в забрава,
            ти кървава битко,
            в забравено село,
защото за тебе
поети не бяха родени.
Но днес ти
            о, селище мое,
            пак хубавееш
            и отново
            цъфтиш
            и растеш!
Издигат снаги
в теб белите сгради
сред кестени,
            ясени,
            в пролет уханни липи!
Земята
            под тебе
            е тлъста.
Житата ти
            пролет
            са буйни,
а лете
            са сякаш
            безкрайно море,
което се люлее,
            люлее
            все в златни вълни!

Месец юни 1977 година

© Господин Кирчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.11.2007
Материали из историята на с. Любенова махала, Новозагорско. Съст. Нина Петкова. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Господин Кирчев. Кървава поема. Нова Загора: Рефлекс - Петър Абов, 2002.